Пътешествие с кемпер из България, октомври 2008г.

[ls1]

Колеги в една друга тема по друг повод пуснах този пътепис, но мястото му определено е тук. Обещах в един момент да заеме точното си място във форума. Това е пътепис за десетдневното пътешествие, което направихме с жена ми миналата година по това време. Главен герой в него е и кемпера ни Мерчо (кемпер=мотокаравана), който през деня ни вози, а вечерта приютяваше за сън. Ето го и него.Правя уточнението че оригинално е написан за кемпер форум, така че на едно две места се споменават хора които нямат нищо общо с фиат форума.За тези които са го чели - всичко е просто прекопирано, нищо ново няма.За останалите - благодаря ви за вниманието и приятно четене.П.П. Киро, знам че искаше лично да очистиш и преместиш тук пътеписа, но просто е излишно да те занимавам, копи/пейст и това е. Благодаря ти.----------------------------ДЕН ПЪРВИ - 3 октомври 2008г.На 3-ти сутринта, в петък, тръгнахме. Първата ни цел беше Жеравна.Тръгваме с усмивкии много внимание по мокрите варненски улици.Нямаше много трафики Мерчо показва мускули. Знам че може повече но ограничението си е ограничение - 90км/ч Тепърва ни предстояха проблеми с колегите шофьори. И най-перфектния асфалт да им дадеш - пак са недоволни. На снимката - тир цистерна изпреварва друг тир без абсолютно никаква видимост в завоя. Ей такива после ги четем по новините, а ’шофьора бил в шок от станалото’. През цялото пътуване постоянно се убеждавахме, че българина шофьор е неприятен човек.Есента вече беше нарисувала някои от дърветата в Котленския проход.В Жеравна бяхме преди няколко седмици и вече знаехме къде ще ни е най-приятно. Качихме се на чешмата.А наблизо има една пейка от която се открива панорамна гледка към селото.Вляво - дувара на родната къща на Йовков. Не преставам да се удивлявам как от подобни селца с калдаръмени улички са тръгнали най-великите българи. По тези камъни някога хлапето Данчо е събирало впечатления за бъдещите си разкази.Въпросната пейка. Малко почивка след дългия път и катеренето по малките улички на Жеравна.Няма какво да коментирам - автентичността лъха отвсякъде.Настанихме се на паркинга под главния площад - достатъчно голям да побере 50 кемпера. Нощта бе спокойна, с изключение на местните хлапета, които се забавляваха да хвърлят бомбички, при това доста силни. Притесних се да не хвърлят под кемпера, та се погрижих да ме забележат като размери. Никой не ни приближи. Някъде далеч имаше гръмотевична буря и небето святкаше без да се чува и звук. Първия ден от пътешествието ни приключи, доволни заспахме на топло в пазвата на Мерчо.КРАЙ ДЕН ПЪРВИ...следва...

[ls1]

ДЕН ВТОРИ - 4 октомври 2008г.Наспахме се прекрасно и рано рано се излюпихме от кемпера. Снимка за спомен и пак на път.Утрото бе свежо, пътя празен. Следващата ни цел бе Арбанаси. Трябваше да се върнем по Котленския проход обратно на пътя Варна-София.По това време на годината в Жеравна много хора няма, но пък в Арбанаси се изсипват автобус след автобус с германци, японци и французи. В същото време в момента им прекарват канализация и селцето горкото е разорано цялото. Ако очаквате автентичност - такава почти няма. Навсякъде сателити, климатици и високи дувари с камери. Прави се някакъв опит за състаряване на материалите но...като видях през една отворена порта че си имат в двора водна пързалка - ролба ми стана ясно че селцето е превзето от днешните боляри. Колите бяха основно с номера 5566, 1212 и подобни. Гледахме снимките които правим да не хващат много много от мутробарока, но честно казано това бе трудна задача.Каменните дувари само изглеждат стари, като се загледаш са си пресни пресни.Кошчета за боклук почти няма, изобщо впечатлението е че всеки е за себе си и го интересува от неговата си порта навътре какво става, отвън - нека си вали.Портите и дуварите са много високи, почти нищо не може да се види вътре, хората си пазят спокойствието.Влязохме в една механа и тук скептицизма ми бе разбит на пух и прах. Цените бяха нормални, келнера бе от ’старата школа’, перфектен във всяко отношение. Попитахме за пилешка супа, но нямаше. Споменавам го защото из цяла България като влизахме в механа питахме за пилешка супа - е няма и няма. Много странно. Та хапваме си ние и като опряхме до десерта си поръчахме бисквитена торта. Най-вкусните които сме яли някъде! Големи (а това от моята уста звучи сериозно), с някакъв страхотен маслен крем, добре напоени и изстудени. Разкош.Понатежал от храната се заклатушках след Вяра по баира към Мерчо. Чакаше ни Царевец, нямаше време за следобедна дрямка. Спуснахме се по едно пътче и стигнахме разклона за Търново. Гледам знак - забранено за камиони. Е, ние вече сме категория М1, смело поех надолу. А то тясно тясно и баиресто и насрещните карат нагоре бързо като че ли и те за бисквитената торта са тръгнали. Влезнахме в Търново, джипиеса ни закара до Царевец и тука започна трудното. Тясно, баири и няма де да спреш. Спрях до Царевец и затърсих с поглед място за спиране - е няма. Автобуси с туристи заели всичко. Запъплихме по баира нагоре - е няма как да спра, заемам повече от половината улица. Направихме едно кръгче и най-нахално се настаних пред една банка, която за щастие в събота не работи. Това не попречи на този дето събира пари за платения паркинг на Царевец да ни таксува. Два лева - халал да му са. Перфектното време ме накара да се преоблека в лятната си униформа.Вяра не беше ходила на Царевец и за нея беше много интересно. Връчи на мен фотоапарата, а тя се зае с камерата да документира историята за поколенията.Виждате ли Мерчо къде се е кротнал? Вяра се развихри.Ние снимахме една двойка - те пък снимаха нас.На входа на Царевец, всъщност на втората порта, има едни хора които предлагат костюми - а ти си снимаш с твоя апарат колкото си щеш. Вяра реши да се снима за спомен а аз отклоних нахално любезната лелка с думите ’Мен костюми не ми трябват за да се чувствам цар’. Но пък станаха хубави снимки. Вечерта наближаваше и решихме да спим на резервния паркинг на Царевец. Заобикаляш хълма и в ниското има паркинг където да отиват автобусите докато туристите разглеждат, за да не се задръства горе. Добре обаче май се оказа циганска махала наоколо. Поседяхме десетина минути и решихме че няма да ни е спокойно и е по-добре да спим на Дряновския манастир. Джипиеса ни изведе по празни улички от Търново на пътя за Габрово и скоро след Дряново се отклонихме по пътче към манастира. Имахме време колкото да се понастаним и да нивелирам Мерчо преди да се скрие слънчето. А там това става рано защото манастира е в котловина и отстрани всичко е високи скали. След вечеря се разходихме до манастира и се оказа отворен (явно заради хората от хотелската част). Много приятно беше да се разходим нощем из манастира, всичко беше приятно осветено и без тълпата туристи усещането за мир и покой бе пълно. С това усещане легнахме да спим. Дъжда кротко затрополи по тавана.КРАЙ ДЕН ВТОРИ

[ls1]

ДЕН ТРЕТИ - 5 октомври 2008г.Неделята започна с дъжд. Ту намаляше - ту усилваше. Наложи се да изчакаме да намали дъжда и с един чадър между капките и с прибежки и припълзявания отидохме до Дряновския манастир. Мястото е много спокойно и лъха на история. Пред манастира има паркинг с магазинчета за сувенири, а вътре в манастира има църковен магазин. На входа има шекерджийница с огромни целувки и захарни петлета. Другата забележителност в района е пещерата ’Бачо Киро’. По нея се стига по екопътеката, която между другото отива чак до Боженци (на 20-ина километра). Ние засега пешеходни мераци нямаме, та само до пещерата стигнахме. Времето бе студено и от потник и бермуди минах на шуба, Вяра също се навлече. Към входа на пещерата води мостче. Качват се стълбите зад гърба на Вяра и сте на касата. Извън сезона пещерата няма много посетители. Затова и ни пуснаха само на малка обиколка, с която можем да се справим сами. Тя минава през три зали. Голямата обиколка е през 12 зали ако не се лъжа и с екскурзовод който да обяснява кое какво е. Така че за нас разходката бе 300 метра напред и 300 метра назад. Все пак бе приятно, макар да не бях особено впечатлен.Пътеката е в добро състояние и е много добре осветена. Почти не се наложи да се държим за парапетите докато качваме стълбите. Малко е неприятен дъха на метал във въздуха, но слезеш ли под земята попадаш в друг свят.По обед се прибрахме приятно уморени от разходката и скоро се отдадохме на любимата следобедна дрямка. А дъжда валеше ли валеше. По принцип плановете бяха да спим вечерта в Боженци, но на идване към Дряновския манастир на места асфалта бе нарязан за ремонт и имаше ужасни прагове. За момент си представих какъв ад ще е в дъжда да карам Мерчо към Боженци и решихме да останем още една нощ до манастира. Бяхме се настанили на хубаво място, кемпера нивелиран, а наблизо си набелязахме и една механа. Речено-сторено. Вечерта отидохме в механата и ваш Марти разбира се отново се освини. И там нямаха пилешка супа, хм!Вечерта заспахме докато слушаме радио Хоризонт, а дъжда си трополеше трополеше.КРАЙ ДЕН ТРЕТИ

[ls1]

ДЕН ЧЕТВЪРТИ - 6 октомври 2008г.Целта ни за този ден бяха околностите на Габрово. Дъжда беше спрял, а лекия ветрец даже поизсушил пътя. Еднодневната почивка ни беше наляла сили и бързо бързо се приготвихме за път.Първа спирка - Боженци. Пътя се вие сред гъста гора, на места тесен. Добре че нямаше много движение та няколкото разминавания с насрещни коли не бяха проблем. Като пристигнахме на паркинга пред селото имаше само една кола. По-късно от приятели разбрах че в сезона било толкова претъпкано с коли че няма отде да минеш, камо ли да спреш. За наш късмет тълпи нямаше, само котки мяучещи гладно и местни хора шаващи по свои си работи. Ето как ни посрещна Боженци. Мокри свежи калдаръмени улички, магазинчета (е, повечето затворени в този час). Влязахме в шекерджийницата и се оставихм е да ни убедят колко истински са бялото сладко, билковия мед и разни други сладости.Много баири, но не чак толкова тежки за обикаляне. Все пак не ми се мисли лятно време като се нагреят тея камъни каква пещ става. Селцето не е превзето от цивилизацията, може би защото е доста скътано в пазвите на планината, далеч от главния път.Хладното време не ни уплаши и се изкатерихме до църквата, Вяра запали няколко свещички, а аз с изненада открих, че в двора е гроба на Светослав Лучников, а по-встрани открихме и дома в който е роден. Това за което съжаляваме е че се отбихме в информационния център на тръгване, а не на идване. Любезна жена ни предложи за 5лв да обиколи цялото село с нас и да ни разкаже за всяка къща. За съжаление вече бе почти обяд, краката ни бяха поотекли от катерене за да тръгваме отново по баирите. Снимка за спомен и сме отново на път. А моя поглед не казва ’Штъ удушъ-штъ заколя-штъ изям’, а ’Сработи ли фокуса....не сработи ли...’.По пътя се чух с Цецо. Имахме уговорка да се видим на Троян, но явно Цеци се притесни от снеговете по проходите. Нищо, друг път ще се видим с Цецо и Юлия.За щастие пътя Търново-Габрово не минава през цяло Габрово за да стигнем до Етъра. Спряхме на ОМВ за зарядка (тези 90км/ч си имат цена), а Вяра скочи малко храна да напазари. Следващата ни спирка беше Етъра. Е това вече изглежда съвсем автентично. Вътре по дюкянчетата се отопляват с печки на дърва, никакви климатици и гевезалъци. Има много места интересни. Шекерджийница, симидчийница, иконописец (този човек ползва изключително топли гами в иконите си) и още много много.А ето къде Дядо Коледа държи шейната. Стефко, каква Лапландия, иди в Етъра .Както навсякъде в България най-хубавата къща е на администрацията.Снимането с фотоапарат е безплатно, но за видеокамера искат пари. Паркинга отпред бе безплатен, по-скоро платен - но този който събира пари не му се е идвало в делничен ден, хора почти нямаше.Влязохме в билкарницата, а там - за всяка болежка чай някакъв. Взех си аз за колита разни капки, чайове и какво да видя - върха на креативността в измислянето на имена. Поклон българский талант и находчивост. Върнахме се по пътя стотина метра и поехме по отбивката за Соколския манастир. Пътя е тесен, но разминаването е възможно, разбира се при внимание и толерантност и от двете страни. В началото има чешма, не тече с много сила но е достатъчно за зареждане ако сте в района.Соколския манастир ни посрещна с топлина и спокойствие. Ако Дряновския е стабилен като стар хайдутин, Соколския е бял като панделка. Църквата е много хубава.За наше щастие хора нямаше и времето беше хубаво. Решихме да преспим на паркинга, достатъчно широк и равен. Голямо желание имах да дойдем на тоя манастир, с нашите съм бил тук на палатка за няколко седмици. Макар и 3-4 годишен имам откъслечни спомени как събирахме охлюви, също една голяма поляна и едно стрелбище. Много топло ми стана отвътре като се завърнах след 30 години отново там.Ей пусти мързел да носим статива...нищо, Марти има дълга ръка.Това е една страхотна поляна до манастира, много, МНОГО подходяща за клубна сбирка. Вътре има маси и столове сковани, катерушки за деца, а тревата очевидно се поддържа. За съжаление е оградена и заключена, но предполагам все пак може да се проведе един разговор с манастира и да се разпита има ли някакъв вариант да ни допуснат.Вечерта изкарахме при наши приятели в Габрово на домашна ракийка и сладки приказки, а вечерта едно такси с бясна скорост ни качи обратно до манастира където ни чакаше верния Мерчо. Сладко уморени заспахме бързо бързо.КРАЙ ДЕН ЧЕТВЪРТИ

[ls1]

ДЕН ПЕТИ вторник - 7 октомври 2008г.Целта ни за този ден бе Троян. Откога врънкам Вяра за по-големи гювечета. Имаме едни вкъщи, но едно ми е малко - а две са ми много. После що Марти дебел. Но Вяра от Троян та от Троян ще вземаме керамика. Ами хайде тогава в Троян. Този път минаването през цяло Габрово не ни се размина. За щастие без проблеми се измъкнахме от града и поехме в посока Севлиево.По принцип плана ми бе да се върнем на пътя Варна-София и после да свърнем към Троян. Реших обаче да минем през селата и не съжаляваме. Троянския балкан е много красив. Пътя ни се усукваше около реки и поточета.Влязохме в Орешака, на края на който е Троянския манастир. Бяхме чували че току край пътя се продават всякакви грънци. Не беше баш така, имаше 2-3 магазинчета. Като наближихме манастира обаче, 100-ина метра преди него има нещо като музей и пред него има магазинче. Отсега ви казвам - там са най-ниските цени, а и има доста избор. Решихме да оставим купуването на гювечите за другия ден и взехме една табла. За съжаление по-късно Вяра се оказа че нещо не я кефи тая игра. Не че на мен ми е любима, но убива някой друг час.Отстрани на манастира има огромен паркинг на който решихме да преспим. Пари никой не ни поиска.Самия манастир е хубав, но ужасно комерсиализиран. Вътре има забрана за снимане с фотоапарати - но германците си снимаха най-нагло. Имаше забрана за джиесеми - но един поп преспокойно си набираше и говореше. Нещо не ми хареса този манастир, може би по-скоро хората които са там. Вероятно бях леко предубеден от разказите на Дани, но...абе не се впечатлих.Под манастира има една механа - не ви я препоръчвам. А и там пилешка супа нямат. Хм.Вечерта се разходихме отново из манастира, вече по тъмно. Тихо спокойно, но Дряновския определено е класи отгоре.По принцип бяхме решили на другия ден да отидем до Тетевен, но решихме директно да се отправим към Северозападна България и да оставим Тетевен за друг път. Рано рано си легнахме за да сме свежи за дългия път.КРАЙ ДЕН ПЕТИ

[ls1]

ДЕН ШЕСТИ срядаКакто писах решихме да прескочим Тетевен и директно да идем в Северозападна България. Първата ни цел беше Лопушанския манастир. Намира се западно от Монтана. Доста път ни чакаше затова сутринта напазарихме грънците и поехме из Троянския балкан в посока пътя Варна-София. Обход през Златна Панега заради ремонт и скоро бяхме на магистралата, където ни запръска лек дъжд. Кратка спирка на ОМВ и на Ботевград поехме на север към Монтана. Минахме край Врачанския балкан, впечатляващо отдалеч място, но повече за него в друг ден. Лопушанския манастир ни посрещна с абсолютно спокойствие. Имам предвид - нямаше абсолютно никой. Повъртяхме се, влезнахме в църквата, стъпах на тревата барем някой излезе да ми се скара. Никой. Явно не само аз съм почитател на следобедната дрямка. Много приятен манастир, поддържан и зелен. Следващата ни спирка бе малко по на север, Чипровския манастир. Скрит в планината този манастир, който е между другото на 1000 години, пази костите на Филип Тотю в своята костница. Посрещна ни един поп, много услужлив и благонамерен. Помоли ни (!) да не снимаме в църквата заради иконите, но подчерта че навън можем да снимаме каквото си искаме. Каза ни да не се притесняваме и че е наоколо ако ни потрябва. Църквата.Хотелското крило се строи в момента.Входа към камбанарията. Отдолу е костницата.Поглед откъм входа.Починахме си на пейките до чешмата и скоро поехме из Балкана в посока село Чупрене. Защо точно това село? Защото преди 22 години бях на почивка там при приятели и това преживяване ми се е запечатало в ума. От години мечтаех един ден да се върна там, да видя как са чичо Коста и леля Нели.Докато пътувахме натам аз бях потънал в спомените си, а край нас красотата нямаше край.Пристигнахме в Чупрене и почти уцелих пресечката. Скоро бяхме пред къщата и докато се помайвах пред портата отвътре излезе познато лице и изведнъж всичко си дойде на мястото. Чичо Коста разбира се не ме позна, но като чу кой съм страшно ми се зарадва. Последно като ме е видял аз съм бил 9 годишен фарфалак, изкоментира габаритите ми с ’Ти едно време беше най-малкия ама сега май си най-големия а?’. Оказа се че явно някой отгоре ни е внушил да идем до Чупрене ден по рано. На другия ден домакините ни заминаваха сутринта за София и щяхме да се разминем. Настанихме Мерчо отстрани и скоро потънахме в сладки приказки, спомени и размяна на информация за...всъщност за изминалите десетилетия. Категорично отказахме да спим в къщата, а не в Мерчо и късно вечерта заспахме в чистия въздух на Чупрене.КРАЙ ДЕН ШЕСТИ

[ls1]

ДЕН СЕДМИ четвъртъкСтанахме рано рано и след сутрешен чай с истински мед се разделихме с чичо Коста и леля Нели. Бяхме запланували доста път за този ден. Първата ни спирка бяха Белоградчишките скали и крепостта в подножието им. Белоградчик ни посрещна с тесни баирести улички, но следвайки джипиес-а скоро бяхме на паркинга пред крепостта. За съжаление мъглата бе невероятно гъста, а лелката на касата - невероятно досадна. Първо се развика да сме додели да си платим билета - аз де да знам че са сложили касата оттатък паркинга?! После пък заразпитва за квартира във Варна, като че ли сме бюро настаняване. Накрая безкомпромисно издърпах Вяра и и обърнахме гръб.Както казах - имаше мъгла и тя все повече и повече се сгъстяваше. Белоградчишките скали са много красиви, но формите им се усещат ако застанеш по-отдалеч, а мъглата скриваше всичко. Вяра изобщо не се стресна от мъглата и снимаше смело докъде камерата вижда.Качихме се по стълбите към старата крепост. Фактически крепостта в ниското е била построена преди два века за турски гарнизон, а старата, българската, е висока и непристъпна към скалите.Горе е много хубаво. Скалите имат своя чар, наистина няма къде другаде да се види такова нещо. Жалко за мъглата, друг път пак ще дойдем, за да различим всички форми на които наподобяват скалите.Следваше посещение в пещера Магурата. И тук деня започна да се обръща нагоре с краката. Карам си аз по царския път и джипиеса ми казва - ей тука вляво. Хубаво, поемам по нелош път, който обаче се влошава влошава влошава, в един момент става на тясно пътче.Гледам - остават 5 километра до селото през което се минава за пещерата. Казвам си - ще издрапаме. Но пътя още повече се развали, в един момент стана на чакъл. Спогледахме се с Вяра - оставаха 3 километра, да се върна значеше още 30 обход. Внимателно поехме. Фактически дупку нямаше, но все пак не бе приятно. Пътя още се развали, тук таме коловози, но нищо непроходимо. Мерчо бавно и спокойно отмерваше метрите до селото. На километър погледнах напред на картата на джипиеса и виждам току пред селото - синя линийка на река. Казвам си - абе ще има мост. Уви. След всички перипетии стигаме и какво да видим - рекичка. Грам мост няма. И сега какво, да се върнем през тоя ад и да избикаляме?! Айде дойдохме по баир надолу, сега да се катерим ще е двойно по-трудно. А първите къщи на селото бяха на 10 метра от рекичката. Слязох да огледам. Реката се оказа дълбока педя и с каменисто дъно. Отсрещния бряг пък бе достатъчно полегат да го изкатерим. Засилих леко Мерчо и без никакво приплъзване или трудност скоро бяхме в селото. Бяхме изгубили поне час време и нервите ни се поопънаха, но нищо, вече бяхме близо до Магурата. Стигаме на малкия паркинг, а от него нагоре стълби. А не, казах аз, Вяра - отърчаваш нагоре да видиш какво е положението, аз оставам тука. Бяха ни казали, че екскурзовод идва ако има група поне 10 човека. Вяра скоро се върна с новината че да, стълби има много и не, хора за цяла група няма. Хапнахме да видим дали няма да дойде някой рейс туристи, но уви. Така че заклатушках пълен тумбак нагоре по стълбите под уверенията на Вяра ’Ей го тука, още малко’. Горе на касата ни казаха че ще ни пуснат сами. Пещерата е дълга 2.5 километра, а после от изхода до паркинга било близо. Вътре попаднахме в друг свят. Много бях впечатлен. Може би защото в Бачо Киро минахме по късия маршрут но...тук бе направо страхотно. Формите се редяха една след друга, Вяра вихреше въображението си и навсякъде ми сочеше елфи, дракони, мъже, жени, булки и всякакви други същества. Няколко прилепа я стреснаха сериозно прелитайки току под носа и, а аз си казах какво ли щеше да е ако бяхме взели кучегона вътре. Щяхме да им объркаме светофарите на прилепчетата. Вървяхме и вървяхме през зали, спускахме се надолу, качвахме се нагоре, а формите нямаха и нямаха край. Пътеката по която се върви е перфектна. Навсякъде има парапети и само на едно две места има стеснения, но напълно преодолими. Всичко е осветено, макар и не толкова добре колкото в Бачо Киро, а и някои лампи бяха изгорели. Накрая изморени стигнахме изхода.Здравей слънце! Поуморени седнахме на една пейка и в един момент осъзнахме че не сме много наясно накъде да вървим за да намерим Мерчо. От едната страна имаше асфалтов път, от другата се спускаха стълби. Логиката проговори и тръгнахме по асфалтовия път, като аз отвреме на време подвиквах ’Мерчо, ела бре!’, а Вяра се кискаше. Малко ни помръкнаха усмивките като се оказа, че последните 200-300 метра са баир нагоре, но геройски издържахме. Вяра отърча по стълбите нагоре да купи вино ’Магура’ от касата, а аз заявих че от Мерчо не мърдам.Горе се оказа че вино няма, т.е. има но само го показват и ни насочиха към селото. Докато Вяра пазареше, аз реших да снимам танца на един щърк.Поехме към Видин, целта ни бе крепостта баба Вида. Честно казано влизането ни в града не бе приятно изживяване. Без да щем се набутахме в един паркинг до градината им, там джип до джипа все скъпи, и тясно, и аз почнах да въртя да обърна. Момчето което събираше парите за паркинга ме гледаше с празен поглед вместо да помогне. Накрая му направих питащ знак а той рязко скочи и почна да маха че не можело да паркирам тука. Абе момче, казвам му, искам да обърна, насочи ме, ти човек ли си?! Отговора му беше ’Ти не си шофьор бе, що да ти помагам?!’. Как да е обърнах и с Вяра огорчени решихме че не желаем да оставаме в тоя град. Майната и на крепостта, като огледах джипиес се оказа че трябва да се навирам по тесни улички или да оставим Мерчо някъде пък да ходим пеша. Айде нема нужда. Бяхме отвикнали от мръсния градски въздух и ни дърпаше да се махнем. Решихме да идем ден по-рано на Клисурския манастир. Но не този дето е близко до София, а другия, малко по на север, под Берковица, до Вършец. Сипахме нафта и поехме по дългия път. В един момент се стъмни и навлязохме в прохода Петрохан на фарове. Чинно превключвах на къси като имаше кола насреща. Уви, не видях един да направи същото. Стигнахме манастира без премеждия и се тръшнахме в механата да хапнем. Оттам ни казаха че няма никакъв проблем да се настаним на паркинга на механата, това ’Платен’ било за през лятото. Хапнахме по една кавърма, цапнах една ракийка за отскок и настроението май се пооправи. Разбира се питахме и за пилешка супа. Нямаше. Хм.Направихме си вече традиционната нощна разходка из манастира и скоро посъбрали спокойствие легнахме в Мерчо да спим.

[ls1]

ДЕН ОСМИ петъкПетъка ни събуди със свежо утро. По планинските склонове имаше леки вълма мъгла, но слънцето то излизаше ту влизаше в леки облачета. Много приятно време, поседях си навън докато Вяра понареди сутрешно Мерчо. После отидохме да се разходим из манастира. Клисурския манастир е много приятен и спокоен. Много зеленина, много дървенийка, много бяло. Има женски метох и монахини които щъпукат насам натам. Една от тях дойде с нас в църквата и ме изненада като ни заговори на полумакедонски. Потвърди ни това което бяхме прочели, че близо до манастира има целебен извор. Там през турското робство били заклани петима монаси и преди няколко години избила целебна вода.Вече навън Вяра отиде да събере малко кестени (от тези дето могат да се ядат), а мен ми звънна Цеци. Предния ден му се бях обадил, че сме се отказали да се връщаме през Плевен-Русе и ако искат може да се видим в Трявна. Та сега Цецо ми звънна да ми потвърди и да се разберем по-точно. Вяра пък се чу с Юлия да се разберат с какво ще ни хранят . Откъслечното ’... пражолки.... кюфтета... салатки...’ ми прозвуча доста добре .За тези които искат да го посетят - манастира има и хотелска част.Местните любопитно се завъртяха около нас.Разходихме се до целебния извор, да го видим къде е, а на връщане аз показах височина и скъсах на Вяра две круши. Зад манастира има доста плодни дръвчета и сериозен къпинак.Изкарахме една следобедна дрямка и привечер нарамихме две бутилки по 7 литра да сипем от аязмото. После вече по тъмно отново посетихме механата, а там на сервитьора и готвачката им дошли гости - шефовете. И само ние клиенти. Сядаме, идва сервитьорчето поръчваме покрай мандажата и две овчарски салати. А той носи шопски. Викам го аз, а той се закучи да твърди че сме поръчали шопски. Аз се усетих че се е притеснил от шефовете та не заспорих, а му казах да ги допълни до овчарски. Май му се размина, незнам. Опитах и манастирската им кавърма, предния ден бях взел пилешка, която е 300 грама. Колко е то, пломбите не може да ми напълни. Виж, манастирската е половин кило, и то свинско месо. Ваш Марти пак се освини, но така е на чист въздух. С намерението на другия ден да потеглим рано рано към Трявна заспахме. Цецо и Юлия щяха да ни чакат, а ние бяхме доста далеч.

[ls1]

ДЕН ДЕВЕТИ съботаМного път ни чакаше този ден - от Клисурския манастир чак до Трявна, където имахме среща с Цецо и Юлия. А пътем искахме да се отбием в Черепишкия манастир. Рано рано тръгнахме. Пътя ни мина през Врачанския балкан. Високи скалисти планини и внушителна красота.Първо малко нагоре.После надолу през доста сериозни серпентини.Минахме през един мост и видяхме малко паркче, табелите край което твърдяха че тук баба Илийца се сборила с кола. Изобщо в района всичко бе баба Илийца, улица баба Илийца, хотелче баба Илийца, магазин баба Илийца. Свърнахме надясно и излязохме на пътя за манастира. Пътя е много красив, минава през малки тунелчета, а отстрани се изправиха зъберите на Балкана. Черепишкия манастир е построен току река Искър, която се вие в каньона си. Пред самия манастир има нещо като селце, е, 4-5 къщи, в стар стил, автентични. В църквата течеше кръщавка, погледахме малко, но ми се зави свят от ’Отричам се - вричам се - отричам се - вричам се’ та излезнах на чист въздух.В двора на манастира има музей на Иван Вазов. Впечатлен от творбите на Алеко той посетил манастира и скоро това му станало едно от любимите места. От разказите наоколо събрал материал за много свои разкази, между които (познайте) за баба Илийца и за ’дядо Йоцо гледа’. За благодарност по-късно монасите направили този музей. Вътре имаше един възрастен мъж който увлекателно разправяше на двама човека кое как е било, за Вазов, за манастира, за околностите. Не знаехме дали не са си платили хората затова не останахме да послушаме, само ударихме по клепалото за здраве и помолихме да ни снимат. Аз все пак нададох ухо и разбрах че Черепишкия манастир се казва така заради многото кланета в района и многото кости и черепи които е имало наоколо. Та затова - Черепишки манастир.Като излязохме от музея видях малка табелка ’Рибарски кът’ и любопитни отидохме да разгледаме. Малката пътечка минава покрай гробището на манастира и се спуска досами Искър, където прилично се накалях, но приключенския дух е важен.Имаше още един манастир на 15-ина километра, ’Седемте престола’, но щяхме много да се забавим и го оставихме за друг път, а и не бяхме сигурни дали пътя дотам е хубав, не ни трябваше още едно приключение като преди Магурата баш този ден.Отпрашихме към Ботевград, през магистралата, Голямо задръстване на Златна Панега и по-късно много изнервени шофьори които се стрелкаха без абсолютно никаква видимост. Опазихме се до Севлиево и точно влизаме - пред нас две комбайни. Ама ШИРОКИ, няма как да ги изпреваря. И пълзят пълзят. Поне половин един час пъплехме зад тях. В един момент виждам по-широко място, насреща няма никой, ГАЗ и ги изядох, само за да видя как 20 метра след това се откланят вдясно от нашия път. Късмет. Важното е че ги бяхме задминали. Скоро бяхме в Габрово и малка сверка по телефоните ни отведе по пътя към Трявна, където ни чакаха Цецо, Юлия и малката Ваня. Цецо поведе по серпентините към Трявна, като чат пат разменяхме бисери по радиостанциите.Видяхме едно две подходящи места по пътя, но на Трявна спряхме да се консултираме. Решихме да се върнем малко назад, точно където е преломната точка между изкачването и спускането има паметник на ятаци с подходяща площадка. Изследвахме и страничните черни пътчета, но определено не бяха за нас. Скоро се изтегнахме в столовете на сладка раздумка.Спечелих възхищението на Цецо с нивелирането на Мерчо.Вечерта бе хладна, но нямаше грам вятър. Дори Ваня остана при нас навън завита до ушите разбира се в количката. Пекохме мръвки, ядохме салати, даже дадохме едно ухо на мача. Хубаво е да срещнеш приятели по пътя.Накрая умората ни надви и припълзяхме в кемперите да спим.

[ls1]

ДЕН ДЕСЕТИ - неделяСвежото утро на неделята дойде. Днес ни предстоеше път към Варна и аз както винаги когато се прибираме съм нервен. Хем защото пътешествието свършва, хем защото искам да се приберем по светло. Но решихме преди това отново да идем до Етъра - този път Юлия да го види, а после и до Соколския манастир. Цеци разпъна масата за едно бързо кафе.Кафето верно бе бързо, исках да има максимално време за разглеждане. Поехме по пътя към Габрово и скоро бяхме на Етъра. Ние с Цеци останахме с бебето, а Вяра и Юлия влязоха да се разходят и разгледат. Понеже е неделя този път паркинга бе пълен, и разбира се дойде един чичка да ни таксува по левче. Идваха нови и нови туристи, паркинга се напълни. Седяхме си на топло в кемпера на Цецо и от лаф на лаф мина час. Накрая жените ни се появиха и поехме към Соколския манастир. Изобщо не бях предвидил че щом долу на Етъра е пълно - то и горе ще е така. Пъплехме по баира нагоре, а срещу нас изскачаха засилени по нанадолнището абсолютно безпардонни изроди, които ни разминаваха на една боя разтояние. Само един човечец с лада като ни видя - и чак в тревата отби че да се разминем. Горе паркинга бе пълен, паркирахме как да е. Щом стана обед обаче постепенно туристите си тръгнаха. Ние с Цеци бяхме на раздумка докато чакаме жените си.Разделихме се с усмивки и обещания отново да се видим. Те завиха към Шипка, а ние продължихме към Велико Търново.Имаше няколко инфарктни ситуации на пътя точно преди Търново - е, не за нас, но ако не се бях прибрал плътно вдясно четвъртия от петте изпреварващи ни наведнъж тирове щяха да отнесат насрещната кола. И това без видимост без нищо. Луди хора.Спряхме на една бензинстанция да хапнем и скоро бяхме отново на път. Варна ни чакаше.Оказа се че много добре съм направил като съм попришпорил тръгването. Влязохме на паркинга в 18.30, но по разни причини (които ще разправям само на маса) се забавихме доста докато се приберем, така че резерва от час светлина ни дойде идеално.

[ls1]

ЕПИЛОГЕеее, чак пък и епилог. Но пък има още какво да ви кажа. Като заключение някак си. Прекарахме си добре. Имахме си и трудните моменти, но се справихме. Бяхме замислили пътешествието като разглеждане на всякакви забележителности, но постепенно се превърна в ’от манастир на манастир’. Манастирите са много приятни места, пълни със спокойствие, уют и история. Гледаш калдаръма и си мислиш - оттук е минал Левски, Филип Тотю, Бачо Киро...Опитваш се да обгърнеш със съзнанието си този факт но не успяваш, то е като да се опиташ да си представиш всички хора в града ти едновременно, в един момент губиш факта и в теб остава само чувството и усещането. И духа ти прави стъпка нагоре, само за момент, но го запомняш.Не съм броил колко километри сме минали, не си падам много по такива статистики. Отидохме навсякъде където ни се ходеше, променяхме в движение плановете си, накупихме си много неща за спомен. Надявам се този разказ да ви е бил интересен и да не съм прекалил с ексхибиционизма на места. Ако някой планува пътуване до местата които посетихме нека смело да пита, ако мога ще помогна. Мерчо се представи достойно и нито за миг не ни изостави или затрудни. КРАЙП.П. И защо никъде в механите няма пилешка супа?! Хм.

[ls1]

Това е, колеги, надявам се да ви е харесал пътеписа. Призовавам ви когато сте ходили някъде - опишете го. Когато след месеци отворите и прочетете какво сте написали - спомените се връщат по-живи отвсякога.Още не се бяхме прибрали и почнахме да плануваме обиколката за следвата година. Целта ни бе да изкараме 20-ина дни в Родопите. Скоро обаче дойде прекрасната новина че чакаме бебе, та това пътешествие се отложи за неопределено време.

[kluchar]

пътешествие

Е само палиш Фитилите Вече няколко пъти обикалахме България по 680лв първо после 1200 км Сега сме замислили пак да ходим скоро до Гърция 3-4 дни

[venco67]

Страхотно! Ходил съм на повечето места, но след разказа ти ми се прииска да тръгна отново. Може би на пролет...

[VIT]

И Аз скоро минах 1300км из България. Но не съм много очарован от състоянието на пътищата ни и инфраструктурата, ако може да се каже че има такава.Имаме невероятни места , но всичко наоколо е разруха. И това е пречка за развитието на туризма в България, но на кой ли му пука. Преди тази разходка навъртях близо 4500км из Европа , ами друга картинка си е там.