Все не намирам време да пусна тази тема, чак тази вечер се усамотих с компютъра. Преди един месец с приятелката ми се върнахме от Италия, направихме си малка екскурзия за десетина дни. Маршрута беше София – Сърбия – Хърватска – Словения – Италия – ферибот – Гърция – България. И така, на 19-май към 7-8 часа тръгнахме, заредихме на изхода на София и поехме към Калотина. На границата беше пусто, митничаря се занимаваше да вади едни стекове с цигари от корите на някаква кола преди нас, погледна протоколно в сака ми, под задната седалка и каза “аре оди си”. Минахме по разни селски пътища, после се качихме на магистралата и така до Белград. Времето беше мрачно, а настроението – на 6. Там заредихме, газта струваше 30 rsd (това май са динари) литъра. В Сърбия не сме спирали никъде, освен на бензиностанцията, таксите за двете магистрали бяха 15 евро до Белград и после още 8 до Шид. Преди е имало 20% увеличение, ако плащаш в евро, до колкото разбрах е отпаднало, динари не сме си носили. В Хърватска също не сме спирали освен за зареждане, газта е 3,35 kn, така и не разбрах колко евро е, по магистралата има само едно верига бензиностанции – INA. Магистралните такси са 15 евро. Направи ми впечатление един Мерцедес S-не-видях-колко, който профуча покрай нас, малко по-късно видях че е полицейски автомобил, който беше догонил едно Волво, вероятно за превишена скорост. Пътя беше адски спокоен, караш със 140, което според GPS-а е точно 133 км/ч, което ти е и средната скорост, няма газ-спирачки, камиони в лявата лента с 80, мигащи фарове на самоубийци в огледалото. В резултат на това, след 6-700 километра каране без почивка слизаш от колата все едно ставаш от леглото. Влязохме в Словения рано следобяд, времето се беше оправило и беше много красиво, газта е около 55 цента. Пътищата са им невероятни, а за Любляна просто нямам думи да опиша каква приказка е. Там хората явно осъзнават че това си е техния град и че както го направят, така и ще живеят по-късно. Не видях нито една метална врата, нито един остъклен балкон, абе, мамка му, дори и колчетата против паркиране са в хармония със средата и изглеждат естетично. Осъзнах че нещата не се оправят само с пари, стана ми малко тъжно. Много карат колела, в целия център има велосипедни алеи.
Разходихме се из града, пихме по едно питие, за първи път се сблъскахме с “европейските” цени, разликата е доста шокираща, после свикваш. В града имаше някакъв фестивал, беше пълен с млади хора. Прибрахме се в хостела, приятно местенце, нещо като бюджетните хотели на Боровец, само че не изглежда толкова вехто, и персонала, видно, разбира идеята на туризма. Сутринта закусихме много приятно и отпрашихме за Триест. Времето окончателно се оправи, и като минахме границата ни обзе еуфория. Движението е доста по-различно, на магистралата съм карал със 160 (по GPS) в средната лента. Най-големите гъзари са Швейцарците, нямаше кола над 400 000 евро, която да не е със швейцарски номер. Газта е между 55 и 65 цента, в зависимост от това дали е на магистралата или на по-малък път. На магистралата е по-скъпо. Следваща спирка – Венеция. Паркирахме на летището срещу 10 евро за 12 часа и взехме автобус до центъра. Мисля че няма какво да допълня за града, място с уникална атмосфера, която, обаче, малко се разваля от туристите. До сега винаги съм скачал срещу изказвания от сорта “циганите това, арабите онова...”, но, да си призная, това пътуване ме направи малко расист. Просто тълпите от дръпнати очи могат да те побъркат. Пълно е и с негри, които върху чаршаф на тротоара продават имитации на маркови чанти, колани, очила и какво ли още не. Всъщност, последното се отнася за цяла Италия. Не ми е ясно защо не ги разкарат. Иначе града и приказен, вървиш по малки улички с балкони, целите в цветя, и изведнъж излизаш на площад, на който задължително има църква и кладенец. Най-големия е Сан Марко, известния с гълъбите, а базиликата направо ми спря дъха. После се оказа че е нещо нормално и че в цяла Италия църквите са такива. Казват, че най-приятното нещо, което можеш да направиш във Венеция е да се загубиш. Наистина е така.
Привечер тръгнахме към Милано, на 100 километра от града видях нещо непознато за мен, задръстване на магистралата. Стоиш спрял в най-лявата лента, първа, минаваш 20 метра и пак спираш. В един момент пуснаха най-лявата лента на отсрещното движение за нас и нещата се отпушиха. Таксата беше към десетина евро. Милано е страхотен град, модерен и много естетски направен. Входовете дори и на по-простите къщи са с невероятно красиви дървени порти по 3 метра високи, които през мраморна мозайка водят към вътрешен двор с градинка, фонтан, или каквото му хрумне на собственика. Там това е маниера – фасадата е на тротоара, а двора е вътрешен. Направи ми впечатление, въпреки че едва ли не това е икономическтата столица на Италия, движението и много добре уредено, почти няма задръствания. Говоря все пак за центъра, не знам как е в покрайнините. Местното Дуомо, това е нещо като най-голямата църква в града, почти навсякъде присъства, е невероятно пищна базилика, с уникален дизайн, има над 2000 статуи по фасадата и от покрива й можеш да видиш цяло Милано.
На следващия ден отидохме до Верона, града на Ромео и Жулиета и Арена ди Верона. Много е приятно, на арената строяха някакъв декор, видяхме и къщата на Жулиета, поне според официалната версия.
На връщане пихме кафе в Мантова, това си остана най-вкусното кафе, което пих в цяла Италия, разгледахме отвън и местния замък.
Вечерта пристигнахме в Парма, града на пармиджаното (пармезан) и прошутото (вид шунка). Оказа се, че това, което съм ял по нашите пицарии не е прошуто. На следващия ден разгледахме града, местното Дуомо, както и Батистерото – сградата, в която католиците правят кръщенета. Това второто беше с уникална вътрешна архитектура и стенописи. Града е доста спокоен, ако мога да направя аналогия, нещо като нашата Стара Загора, това в кръга на шегата.
Вечерта Милан спечели шампионската лига и в града полудяха, беше като в София лятото 1994, не мога да си представя в Милано какво е било. Бяхме и до родното село на Верди, както и в някакъв курорт, който не бях чувал – Салсомаджоре. Хапнахме специална пица, която се прави само там, много беше вкусна. Спахме и на следващия ден тръгнахме към Флоренция. Според много източници, там е събрано половината културно наследство на Италия. За съжаление му бяхме отделили само един ден, успяхме да видим замъка Белведере, площад Микеланджело, където е прочутата статуя на Давид, или по-скоро нейно копие, оригинала е в местната художествена академия, няколко църкви, най-интересната между които беше Санта Кроче. Пред Дуомото имаше страхотна опашка, и преценихме че не си струва да жертваме останалите забележителности. Видяхме и Батистерото, няколко исторически моста над реката, много красиви улички, балкончета, къщи и прочее. Освен това Флоренция си е град като всичи останали с движението, задръстванията, сирените на линейки през 15-тина минути, на моменти е направо хаотичен. Вечерта хапнахме много приятно в едно заведение и се прибрахме в хостела.
На следващия ден поехме към Сан Джиминяно – средновековно градче-музей. Нещо като нашето Лещен, но доста по-голямо и живо. Полицейските автомобили са FIAT Brava
Всичко е от камък, тесни улички и площади, и разбира се, Дуомо. Пихме кафе и тръгнахме към Сиена. Невероятно красив град на един хълм, обграден с крепостна стена. Зад стената всичко е в средновековен стил, площада е с много интересна форма на ветрило, има и фонтан в единия си край. Дуомото е невероятна комбинация от бял и черен мрамор, релефни мозайки по пода и статуи по стените. Колоните на църквата вътре са на от бели и черни мраморни дискове, като вървиш към олтара белите се увеличават за сметка на черните, струва ти се че става все по-светло, а образите от мозайките по пода са много странни, не съм виждал подобни в Италия, приличат на тези от китайските приказки.
След това се загубихме брутално, лутахме се два часа, бяхме сигурни че са ни вдигнали колата, защото бяхме платили само два часа, ситуацията изглеждаше безнадеждна. В един момент се сетих, че точно на влизане зад крепостната стена си купихме сладолед, на касовата бележка, която пазех, имаше адрес, въведох го в GPS-а, и след 30 минути бяхме при колата. Изобщо нямам представа какво щяхме да направим без него. След това – газ към Рим, бяхме там към 11 часа, магистралната такса беше около 10 евро. Паркиране – mission impossible. Просто няма къде, всичко е платено като нашата синя зона (1 евро на час), но няма едно свободно място. Настанихме се, питах човека в хостела мога ли да паркирам някъде без да плащам за трите дни, в които сме там, той се усмихна и каза че няма къде. После се сети за паркинга над последната спирка на метрото, той бил безплатен, но ние като го видяхме, единодушно решихме че няма да си оставим любимия фиат там. След два часа и половина бяхме намерили място в един квартал “само” на 4 километра от центъра и се прибрахме да спим. На следващия ден разгледахме Рим – Колизеума, форума зад него, местността Палатино, от която на доста езици идва думата “палат”, Пантеона – стар езически храм, подарен по-късно на църквата и превърнат в такава. Конструкцията е невероятна, половин сфера, колкото е висок, толкова е и широк, тавана има отвор и разправят, че няма по-хубаво нещо от това, да гледаш как водата се стича от горе когато вали. Строен е преди две хилядолетия, там е гробницата на Рафаел. Не си струва да се пропусне и фонтана Треви, страхотен, огромен и невероятно изящен. По много интересен начин статуите като че ли “излизат” от грубата скала. Хвърлихме и по една монетка, нашенска, специално донесени за целта. Видяхме и площада Навона, има три фонтана на него, църквата Санта Мария Маджоре, пропускам адски много неща, за да не ви отегчавам. Вечеряхме в едно ресторантче от хиляда-осемстотин-и-незнам-си-коя година, много вкусно и приятно.
После вечерна разходка около километър до хостела, сън и на следващия ден във Ватикана. Стига се с метрото до там. Като го гледаш на телевизора, изобщо не изглежда толкова голямо. Базиликата Сан Пиетро беше най-голямата, която бях виждал до сега. Вътре цялата е пълна с много детайлни картини, които преразказват моменти от Библията. Като се вгледаш много внимателно виждаш, че това всъщност са мозайки, просто ти спира дъха! Излишно е да правя каквито и да е описания, просто трябва да се види, дори и на снимките се губи мащаба.
Там e прочутата “Пиета” на Микеланджело, но е зад стъкло, за което много не се стараят да е чисто. Качихме се на покрива на църквата (по стълбите, не са стръмни и 4-те евро за асансьор наистина не си струват), от там се вижда че всъщност площада Сан Пиетро, заедно с улицата, водеща към него, имат формата на ключ. От там се вижда и целия Рим, или поне до там, до където ти стига погледа. Под базиликата е и гробницата на Папа Йоан Павел ІІ, която също видяхме. За съжаление беше неделя, и Систинската капела беше затворена. Починахме си малко, после вечеряхме, този път в съвременен ресторант, емоцията не беше по-лоша от предишната вечер и се прибрахме за последна нощувка в Италия. На следващия ден ни чакаха към 700 километра до Бриндизи, от където щяхме да вземем ферибота. Целия път беше невероятна красота, мислех си че само в България мога да видя подобно нещо. Зелени поля и малки градчета, сгушени между тях. По едно време, като по поръчка, запръска дъжд, но само колкото да направи дъга.
Малко преди Бриндизи се отбихме през едно градче - Остуни, с много интересни къщи. Изцяло варосани, дори и стълбите, само релефните орнаменти са оставени от камък.
До тук магистралната такса беше сериозна – 24,50 евро. Кораба беше гръцки, нищо особено, даже ми се стори малко мизерен за 260-те евро, които платихме до Игуменица. Там за първи път видях изгрева откъм водата, една златна ивица море преди брега, много красиво.
Когато слязохме, осъзнах че съм се прибрал. Изобщо не споделям мненията на някои от колегите за това "колко сме назад, те колко по-напред са от нас". Същите "селяни", само дето са малко по-богати. Имат хубаво пристанище, но са пропуснали да направят път към него. Караш с 20 километра в час зад някакъв камион в продължение на 30 км., по един път като този към Бистрица, но с повече завои. Никакъв шанс за изпреварване. 300-те километра до Солун ги взехме за четири часа, от които първите 100 за 2 и нещо. Там спряхме за по едно фрапе (гърците много го разбират) и се разходихме. Направи ми впечатление, че паркирането и по-скъпо от Рим – 1,50 евро на час. Градът ми се стори много приятен. Много се учудих като видях, че бензина им е по-евтин от колкото в България. От там вече бяхме много близо, за по-малко от час стигнахме границата, преди Благоевград за първи път от 10 дни видях полицаи, добър ден, какво ще правим сега, 111 км/ч.... Това е, надявам се да сте имали нерви да прочетете всичко и да не съм ви отегчил.
Разходихме се из града, пихме по едно питие, за първи път се сблъскахме с “европейските” цени, разликата е доста шокираща, после свикваш. В града имаше някакъв фестивал, беше пълен с млади хора. Прибрахме се в хостела, приятно местенце, нещо като бюджетните хотели на Боровец, само че не изглежда толкова вехто, и персонала, видно, разбира идеята на туризма. Сутринта закусихме много приятно и отпрашихме за Триест. Времето окончателно се оправи, и като минахме границата ни обзе еуфория. Движението е доста по-различно, на магистралата съм карал със 160 (по GPS) в средната лента. Най-големите гъзари са Швейцарците, нямаше кола над 400 000 евро, която да не е със швейцарски номер. Газта е между 55 и 65 цента, в зависимост от това дали е на магистралата или на по-малък път. На магистралата е по-скъпо. Следваща спирка – Венеция. Паркирахме на летището срещу 10 евро за 12 часа и взехме автобус до центъра. Мисля че няма какво да допълня за града, място с уникална атмосфера, която, обаче, малко се разваля от туристите. До сега винаги съм скачал срещу изказвания от сорта “циганите това, арабите онова...”, но, да си призная, това пътуване ме направи малко расист. Просто тълпите от дръпнати очи могат да те побъркат. Пълно е и с негри, които върху чаршаф на тротоара продават имитации на маркови чанти, колани, очила и какво ли още не. Всъщност, последното се отнася за цяла Италия. Не ми е ясно защо не ги разкарат. Иначе града и приказен, вървиш по малки улички с балкони, целите в цветя, и изведнъж излизаш на площад, на който задължително има църква и кладенец. Най-големия е Сан Марко, известния с гълъбите, а базиликата направо ми спря дъха. После се оказа че е нещо нормално и че в цяла Италия църквите са такива. Казват, че най-приятното нещо, което можеш да направиш във Венеция е да се загубиш. Наистина е така.
Привечер тръгнахме към Милано, на 100 километра от града видях нещо непознато за мен, задръстване на магистралата. Стоиш спрял в най-лявата лента, първа, минаваш 20 метра и пак спираш. В един момент пуснаха най-лявата лента на отсрещното движение за нас и нещата се отпушиха. Таксата беше към десетина евро. Милано е страхотен град, модерен и много естетски направен. Входовете дори и на по-простите къщи са с невероятно красиви дървени порти по 3 метра високи, които през мраморна мозайка водят към вътрешен двор с градинка, фонтан, или каквото му хрумне на собственика. Там това е маниера – фасадата е на тротоара, а двора е вътрешен. Направи ми впечатление, въпреки че едва ли не това е икономическтата столица на Италия, движението и много добре уредено, почти няма задръствания. Говоря все пак за центъра, не знам как е в покрайнините. Местното Дуомо, това е нещо като най-голямата църква в града, почти навсякъде присъства, е невероятно пищна базилика, с уникален дизайн, има над 2000 статуи по фасадата и от покрива й можеш да видиш цяло Милано.
На следващия ден отидохме до Верона, града на Ромео и Жулиета и Арена ди Верона. Много е приятно, на арената строяха някакъв декор, видяхме и къщата на Жулиета, поне според официалната версия.
На връщане пихме кафе в Мантова, това си остана най-вкусното кафе, което пих в цяла Италия, разгледахме отвън и местния замък.
Вечерта пристигнахме в Парма, града на пармиджаното (пармезан) и прошутото (вид шунка). Оказа се, че това, което съм ял по нашите пицарии не е прошуто. На следващия ден разгледахме града, местното Дуомо, както и Батистерото – сградата, в която католиците правят кръщенета. Това второто беше с уникална вътрешна архитектура и стенописи. Града е доста спокоен, ако мога да направя аналогия, нещо като нашата Стара Загора, това в кръга на шегата.
Вечерта Милан спечели шампионската лига и в града полудяха, беше като в София лятото 1994, не мога да си представя в Милано какво е било. Бяхме и до родното село на Верди, както и в някакъв курорт, който не бях чувал – Салсомаджоре. Хапнахме специална пица, която се прави само там, много беше вкусна. Спахме и на следващия ден тръгнахме към Флоренция. Според много източници, там е събрано половината културно наследство на Италия. За съжаление му бяхме отделили само един ден, успяхме да видим замъка Белведере, площад Микеланджело, където е прочутата статуя на Давид, или по-скоро нейно копие, оригинала е в местната художествена академия, няколко църкви, най-интересната между които беше Санта Кроче. Пред Дуомото имаше страхотна опашка, и преценихме че не си струва да жертваме останалите забележителности. Видяхме и Батистерото, няколко исторически моста над реката, много красиви улички, балкончета, къщи и прочее. Освен това Флоренция си е град като всичи останали с движението, задръстванията, сирените на линейки през 15-тина минути, на моменти е направо хаотичен. Вечерта хапнахме много приятно в едно заведение и се прибрахме в хостела.
На следващия ден поехме към Сан Джиминяно – средновековно градче-музей. Нещо като нашето Лещен, но доста по-голямо и живо. Полицейските автомобили са FIAT Brava
Всичко е от камък, тесни улички и площади, и разбира се, Дуомо. Пихме кафе и тръгнахме към Сиена. Невероятно красив град на един хълм, обграден с крепостна стена. Зад стената всичко е в средновековен стил, площада е с много интересна форма на ветрило, има и фонтан в единия си край. Дуомото е невероятна комбинация от бял и черен мрамор, релефни мозайки по пода и статуи по стените. Колоните на църквата вътре са на от бели и черни мраморни дискове, като вървиш към олтара белите се увеличават за сметка на черните, струва ти се че става все по-светло, а образите от мозайките по пода са много странни, не съм виждал подобни в Италия, приличат на тези от китайските приказки.
След това се загубихме брутално, лутахме се два часа, бяхме сигурни че са ни вдигнали колата, защото бяхме платили само два часа, ситуацията изглеждаше безнадеждна. В един момент се сетих, че точно на влизане зад крепостната стена си купихме сладолед, на касовата бележка, която пазех, имаше адрес, въведох го в GPS-а, и след 30 минути бяхме при колата. Изобщо нямам представа какво щяхме да направим без него. След това – газ към Рим, бяхме там към 11 часа, магистралната такса беше около 10 евро. Паркиране – mission impossible. Просто няма къде, всичко е платено като нашата синя зона (1 евро на час), но няма едно свободно място. Настанихме се, питах човека в хостела мога ли да паркирам някъде без да плащам за трите дни, в които сме там, той се усмихна и каза че няма къде. После се сети за паркинга над последната спирка на метрото, той бил безплатен, но ние като го видяхме, единодушно решихме че няма да си оставим любимия фиат там. След два часа и половина бяхме намерили място в един квартал “само” на 4 километра от центъра и се прибрахме да спим. На следващия ден разгледахме Рим – Колизеума, форума зад него, местността Палатино, от която на доста езици идва думата “палат”, Пантеона – стар езически храм, подарен по-късно на църквата и превърнат в такава. Конструкцията е невероятна, половин сфера, колкото е висок, толкова е и широк, тавана има отвор и разправят, че няма по-хубаво нещо от това, да гледаш как водата се стича от горе когато вали. Строен е преди две хилядолетия, там е гробницата на Рафаел. Не си струва да се пропусне и фонтана Треви, страхотен, огромен и невероятно изящен. По много интересен начин статуите като че ли “излизат” от грубата скала. Хвърлихме и по една монетка, нашенска, специално донесени за целта. Видяхме и площада Навона, има три фонтана на него, църквата Санта Мария Маджоре, пропускам адски много неща, за да не ви отегчавам. Вечеряхме в едно ресторантче от хиляда-осемстотин-и-незнам-си-коя година, много вкусно и приятно.
После вечерна разходка около километър до хостела, сън и на следващия ден във Ватикана. Стига се с метрото до там. Като го гледаш на телевизора, изобщо не изглежда толкова голямо. Базиликата Сан Пиетро беше най-голямата, която бях виждал до сега. Вътре цялата е пълна с много детайлни картини, които преразказват моменти от Библията. Като се вгледаш много внимателно виждаш, че това всъщност са мозайки, просто ти спира дъха! Излишно е да правя каквито и да е описания, просто трябва да се види, дори и на снимките се губи мащаба.
Там e прочутата “Пиета” на Микеланджело, но е зад стъкло, за което много не се стараят да е чисто. Качихме се на покрива на църквата (по стълбите, не са стръмни и 4-те евро за асансьор наистина не си струват), от там се вижда че всъщност площада Сан Пиетро, заедно с улицата, водеща към него, имат формата на ключ. От там се вижда и целия Рим, или поне до там, до където ти стига погледа. Под базиликата е и гробницата на Папа Йоан Павел ІІ, която също видяхме. За съжаление беше неделя, и Систинската капела беше затворена. Починахме си малко, после вечеряхме, този път в съвременен ресторант, емоцията не беше по-лоша от предишната вечер и се прибрахме за последна нощувка в Италия. На следващия ден ни чакаха към 700 километра до Бриндизи, от където щяхме да вземем ферибота. Целия път беше невероятна красота, мислех си че само в България мога да видя подобно нещо. Зелени поля и малки градчета, сгушени между тях. По едно време, като по поръчка, запръска дъжд, но само колкото да направи дъга.
Малко преди Бриндизи се отбихме през едно градче - Остуни, с много интересни къщи. Изцяло варосани, дори и стълбите, само релефните орнаменти са оставени от камък.
До тук магистралната такса беше сериозна – 24,50 евро. Кораба беше гръцки, нищо особено, даже ми се стори малко мизерен за 260-те евро, които платихме до Игуменица. Там за първи път видях изгрева откъм водата, една златна ивица море преди брега, много красиво.
Когато слязохме, осъзнах че съм се прибрал. Изобщо не споделям мненията на някои от колегите за това "колко сме назад, те колко по-напред са от нас". Същите "селяни", само дето са малко по-богати. Имат хубаво пристанище, но са пропуснали да направят път към него. Караш с 20 километра в час зад някакъв камион в продължение на 30 км., по един път като този към Бистрица, но с повече завои. Никакъв шанс за изпреварване. 300-те километра до Солун ги взехме за четири часа, от които първите 100 за 2 и нещо. Там спряхме за по едно фрапе (гърците много го разбират) и се разходихме. Направи ми впечатление, че паркирането и по-скъпо от Рим – 1,50 евро на час. Градът ми се стори много приятен. Много се учудих като видях, че бензина им е по-евтин от колкото в България. От там вече бяхме много близо, за по-малко от час стигнахме границата, преди Благоевград за първи път от 10 дни видях полицаи, добър ден, какво ще правим сега, 111 км/ч.... Това е, надявам се да сте имали нерви да прочетете всичко и да не съм ви отегчил.
Коментар