Реклама

Collapse

Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Нашите пътешествия

Collapse
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Clear All
new posts

    #46
    Ден четвърти, 31 юли 2015г, петъкСъбудихме се в прекрасно свежо хладно утро. Не беше студено, точно толкова, колкото по тениска и къси гащи да ти е приятно.От язовира лъхаше спокойствие. Денят обещаваше да редува слънце с облаци. Идеално за разходка. Само че този път исках да се разходя сам, за да мога да покрия повече разстояние. Исках да видя какво има отвъд лагера, до който бяхме стигнали предния ден. Така че си взех телефона, фотоапарата и половинка вода и поех по околоязовирния път. Бях си казал - ще вървя около два часа и докъдето стигна - дотам.Отстрани на чакълестия път се шмугваха черни пътчета тук там.Моите обувки с мека подметка хич не бяха за този път, но с малко внимание се вървеше общо взето приятно.Пътят минаваше ту през смърчова гора, ту покрай голяма поляна. Аз съм застоял човек, но в този въздух вървенето много ми спореше. Сякаш имах още един дроб, не се задъхвах и имах енергия да вървя оттук до края на света.Скоро стигнах следващия лагер. Ето тинята край брега, за която говорих.И тук беседка като при нас. Имаше доста джипове, но и ниска лека кола с внимателно каране няма да има проблем с пътя.Продължих напред, оттук нататък започваше неизвестното. Скоро стигнах още един лагер.Хубаво и равно, но почти няма сянка.Пътя се виеше напред и зад всеки завой ми показваше ново лице на язовира.Много, много палатки имаше, повече отколкото каравани.От време на време пътя избягваше от водата, но и там имаше какво да се види. Красота навсякъде, природата те залива.Вървях напред и ми беше леко, давах си сметка доколко запушени са ми сетивата от града. Не можех да възприема всичко наведнъж, ту птичките слушах, ту билките ми миришеха, ту очите пълних, часове ми трябваха за да мога да съчетая възприятието в едно и не мисля, че успях напълно. Но дори и толкова беше прекрасно.Завой след завой, гледка след гледка.По едно време стигнах една чешмичка и се понаплисках, градския хипохондрик в мен не ми позволи да пия.А красотата край нямаше.По едно време погледнах часовника си, бяха минали 2ч15м. Наблизо имаше табела с ’Вие сте тук’, така че я заснех и реших да не рискувам по-нататък, доста път бях минал. Като се завъртях наобратно реших да набера малко диви ягоди за Вяра и детето. Откъм нашия лагер почти нямаше, вероятно са обрани, а и там гледа на север, а Чатъма гледа на изток, предполагам и затова имаше много ягоди. Доизпих водата, защото друг съд нямах и започнах една по една да бера ягоди. А те едни съвсем малки и няма как да откъснеш две едновременно. Веднага се смазват между пръстите. Така метър по метър, с много навеждане посъбрах. Отне ми към час и половина, но пък като късах една - няма такава свежест и сладост в пластмасите, които ни продават на пазара. Лошото бе, че това навеждане и бране ми се отрази на кръста и мускулите, след час и половина всичко ме болеше, а имах да се връщам много път назад. Нямаше какво да правя обаче, поех към кемпера. Някъде около чешмичката започна да гърми някъде пред мен. После отстрани. После отзад. Вървях напред, а сякаш някой ме пазеше, часове гърмя навсякъде, но не и над мен. По едно време поваля малко, но не чак да ме намокри. Бях си взел горницата на анцуга с качулката, така че малко дъжд не беше проблем.Не съм усетил обаче, че съм извън обхват. Вяра се притеснила, звъняла. А аз си вървя. Много по-бавно обаче, заради болките. Отмятах метрите и часовете, минавах покрай лагери. Имаше и доста палатки в гората. Колите спрени горе, после стръмна пътека и долу сред смърчовете на полегата полянка като гъбки наредени палатки сред вечната сянка. И чувах като горско ехо глъчка на играещи деца. Какви ли спомени създаваха само, да ги топлят един ден като прехвърлят 30-те. Редуваше се лек дъжд със слънце, аз тепах, носейки малката с бутилка с ягоди, че друго алиби пред жената нямах. В един момент обхвата дойде, чухме се и успокоих че се прибирам. За съжаление тук направих още една грешка, понеже разбрах колко притеснена е Вяра малко засилих темпото, което съвсем ме скапа и накрая едвам допълзях до нашия лагер.Вяра е облякла червената ’сега ще ти кажа аз’ блузка и се оглежда за мен.Като ме видя ми обърна гръб разбира се, но ето че имало кой да ми се зарадва.Хвърлих си един душ и изчаках чинно да ми се накарат, след това извадих ягодите, направих онеправдана физиономия, обясних защо съм закъснял и спечелих мача. Междувременно сякаш изчакал ме да се прибера се изля кратък порой. Окъпан, налокан, цапнал едно упсаринче и похапнал се настаних на диванчето да погледам навън. А там комшиите вече разпалваха огън и опитваха да поизсушат големите дърва. Бяха дошли още хора, изобщо, очертаваше се приятна вечер. Поканиха ни и нас в палатка-трапезарията им и си изкарахме една чудесна вечер. Рони беснееше наоколо и пееше на караокито на комшиите, аз посръбвах ракийка и си разправяхме това онова компанията. От време на време някой от тях хващаше микрофона на караокето и изреваваше ’Ииииии, за компанията рибари отсрещаааа...’ по фолкаджийски. По-късно се изместих до огъня, където друг комшия правеше боб на гърне и се отнесохме в сладки приказки, каквито вървят само под открито небе край жаравата. Вяра беше търкулнала вътре няколко картофа поляти с зехтинче и шарена сол, опаковани във фолио и среднощната закуска ни дойде много добре.Уморен и схванат, но много доволен накрая влязох в кемпера, където Рони и вече спяха. Бяха ми се събрали към 17км вървене, знаех каква мускулна треска ме чака, но всичко си струваше....следва...

    Коментар


      #47
      Ден пети, 1 август 2015г, съботаОтново свежо утро ни събуди на Голям Беглик. А не ни се тръгваше, макар да ни чакаше доста и неизвестен път. Закусахме, Рони отиде пак да играе, аз бавно прибирах багажа. Комшиите щяха да останат още една нощ, и точно бях започнал да им завиждам, когато се изсипа цял автобус с млади хора, тип студенти. Млади, готини, цветни, да не са ти комшии. Автобуса пък как слезе долу на поляната не знам, то удобен подхода, ама все пак...но така е със служебната кола.По обяд се наканихме и тръгнахме. Водата се беше отекла от чакълестия път, но тук там имаше локви, за които няма как да знаеш какво има отдолу.Много бавно и много внимателно минах няколкото километра до асфалта, никъде не забуксувах.Целта ни в този ден бяха Рупите. Поехме на юг към Доспат.За два дни на Беглика бяхме поизпразнили резервоара за вода, така че се оглеждахме за чешмички. Такива имаше много, за съжаление едва едва течащи. Ако пълним цял резервоар от тях ще ни вземе часове. Минахме покрай язовир Широка поляна. Имаше доста хора.А нивото беше доста ниско.Преди Доспат спряхме на чудесна панорамна площадка.Никакви снимки не мога да предадат красотата, простора, свободата на гледката. Дъха ти спира, а окото иска още и още.Рони разбира се още е малка да оцени такива работи, така че скучаеше в кемпера, докато мама и тате им изтръпваха езиците от цъкане.Продължихме и стигнахме Доспат, където заредихме с провизии. Много приятен град, много хубав, но нещо ми дразни окото в тази снимка.Завихме на запад, към Гоце Делчев. Намерихме чешма с приличен дебит и Вяра започна да пълни бутилките и да ми ги подава да изливам отвътре в резервоара. Имаме капачка отстрани на кемпера, но да сипваш директно отвътре става по-бързо.По едно време Вяра докато пълни спира една кола и слизат местни, семейство. Мъжът още приближавайки казва на висок глас ’Ааааа, тая с голямата дамаджана ше чека’. Голямата дамаджана е 10 литрова бутилка от минерална вода. Аз това не го чух, видях че Вяра отстъпи, но тя винаги така дава ред хората да пият вода. Само че да бяхте там да видите как родопчанин пие вода, щом някой го чака.Идва с литър бутилка пълна.Облива я отвън обилно, без да бърза.Изсипва водата в чешмата.Пак облива.Пълни 2/3 от обема.Изсипва.Облива.Пълни цялата бутилка.Облива.Чак сега отпива глътка две.Изсипва цялата бутилка.Облива.Пълни 2/3.Раздрусва.Облива.Излива.Пълни цялата.Пие две глътки.Облива.Излива.Пълни цялата.Затваря с капачката, но не се мести. Гледа небето.Хвърля недоволен поглед към чакащия.Отмества се с голямо неудоволствие.Та така, изчакахме целия ритуал. Напълнихме вода, хапнахме, аз използвах да си измия предното стъкло, че беше в насекоми пак цялото.Продължихме напред, а пътя се виеше през селца и покрай джамии.Отстрани на пътя имаше много места за продаване на облицовъчен камък.Наближавахме Гоце Делчев, а в планината, където ни беше после пътя, се очертаваше буря.Нищо, успокоявах се аз, ще измием калта от излизането от Беглика.Стигнахме Гоце Делчев, напълних нафта на Еко. Закатерихме баира и на високото ни запука дъжда.Планината беше сериозно разсърдена.Но аз имах за помощници трите чистачки.Не се наложи да спираме, просто карах по-внимателно и това е.Като превалихме баира и дъждът спря. Този юнак накъде се е запътил не знае.Рони гледа майка и снима, аз снимам, зае се да ’снима’ и тя. А това е сериозна работа.Билборд по български.Вечерното слънце започна да ни напича, докато слизахме от планината.Тази снимка е за тези, които мислят, че след кемперджиите остава боклук.Не знаехме какво ни чака на Рупите, така че спряхме да заредим зеленчуци.Малко по малко стигнахме и до магистралата.Карахме малко по нея и слязохме. Наоколо кипеше труд.Минахме покрай един рибен ресторант, ей тъй в нищото на пътя. Много се изкуших дали да не спрем да хапнем. Доколкото знаех на Рупите е хубаво и няма да има изненади, толкова кемперджии ходят там да се топят, даже на връщане от Гърция. Но беше късничко и решихме да не рискуваме, по-добре е като стигнеш по светло.Стигнахме отбивката. Пътя след нея е хубав, макар и на места тесен. На паркинга преди гьоловете нямаше много хора, но аз помнех друго от снимките, така че продължихме още малко.А, ето тази поляна знаех от разказите на другите.Точно бяхме паркирали и се появи ей тая кола с роми.И ето този индивид се запъти с бодра крачка към гьола. Казах на Вяра - тоз ще се къпе май.Човека обаче изобщо нямаше намерение за къпане, спокойно почна да си пере в топлата вода парцалките.Минаха ни абсолютно всякакви мераци за ’топване’, макар че аз и без това нямах, а на Вяра бяха ’да си натопя краката’. Решихме, че няма как да спим тук и решихме да се изместим малко към комплекса, ей тук под дърветата вдясно.Паркирах, опердихме, слязох и под краката ми захрущяха фасове, капачки, хартии и какво ли не. Казах на Вяра - как да изкарам тук масичка и столове, как да сготвим? То е кочина. Оставаше ни половин час светлина, но решихме, че тук няма да спим и е по-добре да караме към следващата ни планирана спирка, Рожен. Дръпнах пак пердетата и подкарах по обратния път.Стъмняваше се, но кротко кротко и с поглед в джипиеса за идващите завои карах напред. По едно време пак ни запръска дъжд. Подминахме транзит Мелник и вече бяхме близо до Рожен.Скоро стигнахме малкото площадче, от което тръгва пътя към манастира. Решихме да спим на паркинга.Е, това вече е друго. Даже отворена механа без ни един клиент имаше. Седнахме с гладни погледи.Рони щъпукаше наоколо, според това от коя страна на салатата има шунка.Ще ме прощават варненските и изобщо черноморските кръчми, обаче са мнооооого назад. Скоро ни сервираха ей тази вкусотия.Така като ми гледате погледа, какво ли и мисля?Големи грамажи, перфектно сготвено от хубави продукти. Много ни хареса.Похапнали и уморени се настанихме да спим, а дъждът леко запотропва....следва...

      Коментар


        #48
        Ден шести, 2 август 2015г, неделяСутринта дойде и понеже ни чакаше доста път бързо приключихме със сутрешните обязаности. Навън вече се бяха наредили търговците покрай масичките, а нас ни очакваше ей това пътче към манастира.Минах тясното покрай двата дувара и продължих по баира нагоре. Каква беше изненадата ни обаче, когато пред нас се препречи това. Отляво свлачище и недовършен ремонт, стръмен баир със рязък завой след него. Позасилих кемпера, но на завоя нямаше как да не намаля. Пробвах да напъна на първа, но миг ми трябваше да усетя, че просто мъча излишно машината. Върнах на заден ход, да могат да минават другите и слязох да огледам как да обърна. Не ми се караше назад чак до площадчето долу, камо ли през тесния проход между дуварите. Как да е с напред-назад все пак завъртях дългия 6.40м кемпер и слязохме долу. Бях много ядосан, че нито имаше табела, нито някой от продавачите долу ни каза да не тръгваме, а сервитьорката от механата изрично я бяхме питали стига ли се с кола горе. Неприятно. Паркинга също беше вече пълен и нямаше къде да паркираме. Подкарах недоволен по обратния път, но си мислех - е хайде сега, дотук сме дошли, няма да идем до манастира?! Че кога ще дойдем пак? Видях едно празно тясно място и се пробвах да се навра, но нещо не се получаваше, аз ядосан, кемпера голям, а мястото тясно и до мост. Насреща ми беше ей тази къща и докато маневрирах се чу някакво гара-гура.Излезе някакъв мъж и ми каза - паркирай ей тука, до къщата, на сянката. Казвам му ама как, аз не съм гост тука, неудобно. Как неудобно, отговаря ми той, аз съм собственика, спирай на сянката, ето и камера има, разходете се спокойно. Жив и здрав да е човека, след толкова оглеждане за родопското гостоприемство накрая се зарадвахме на пиринското.Върнахме се на площадчето и започнахме да изкачваме баира към манастира пеш. Вяра и Рони дръпнаха напред, аз има много сериозни болки след разходката ми 17км покрай Беглика и едвам тепах в жегата. Клатех се като патка, търговците по масите ме гледаха със съмнение ще изкарам ли догоре. Стиснах зъби и крачка по крачка катерех,Кратка почивка на половината път, до гроба на Яне Сандански. Хубава гледка.Накрая стигнах манастира, Вяра и Рони ме чакаха там и поехме по каменистата пътека към манастира.Вътре в църквата свещи се палеха в предверието. В самата църква имаше само една свещ голяма пред олтара. Имаше един поп, който следеше да се спазва реда. И въпреки това жените го дебнеха, да си запалят не от другите свещи отвън, а от тази пред олтара. Голяма игра на котка и мишка падаше. Попа вика, хванатата жена гледа с оня поглед, ужким неразбралия. И така до следващата след минута.Слизането по баира не беше по-леко. Слънцето напичаше, всичко ме болеше, а пътя нямаше край. Вяра и Рони отново дръпнаха напред, толкова бавен бях, че след като почакали на площада чак тръгнали да се връщат да ме търсят. Решихме да седнем да хапнем в една механка, да живна малко. Понапълнили стомаси и отпочинали мускули започнахме да редим плана за деня. Искахме да се върнем на Рупите да разгледаме все пак комплекса на Ванга.Пътя вече ни беше познат, паркирах пак сред фасовете под дърветата само за да видя какъв прекрасен паркинг има вътре в комплекса. Има и много поддържан парк.На тази чешма има два чучура, от единия тече вряла вода, от другия студена. За съжаление табелка няма, така че изохках като подложих ръка на горещата вода, хубаво че не се бях навел да пия или директно да се плисна. Охладих се веднага на другата вода и седнах на пейката, докато Вяра и Рони пазаряха сувенири от лафката отзад.Нарекох чешмата ’Ох-чешма’, защото докато бях там поне 4-5 човека изохкаха на горещата вода като мен.Общо взето не бях много впечатлен, предполагам всичките писания за ’магично място’ ме бяха надъхали да очаквам повече. Разгледахме и музея, който е зад църквата, както и къщата на Ванга. После ме напече слънцето, май събрах кръвното и тръгнах към кемпера. На сянката се поосвестих, купихме от един търговец отпред вино и сладка, после се спряхме и при друг, който язвително ни обясни как сме се минали че не сме дошли веднага при него, тъй че го оставихме без оборот от нас. Качихме се на кемпера и подкарахме към следващата ни цел, Банско. Пътя ни минаваше през Кресненското дефиле, онова, за което постоянно говорят в новините каква катастрофа станала. Разбрах защо. Никъде другаде в България не съм виждал подобно самоубийствено шофиране, газ и на една трета в насрещното по завоите. Много внимателно се измъкнахме от тази отсечка. Сложих нафта на една бензинстанция, позволиха ми да заредя и вода.Скоро слязохме от главния път и завихме към Банско.Вляво кафе ’Мъката’. Вяра стоеше отпред при мен, а Рони хич не обича така. Мястото на помагача е нейно, от време на време подканяше майка си да ми помага. Стигнахме Банско. Вяра искаше да свърши малко работа, та се паркирахме да я изчакаме. Не отне много време, снимка за спомен и отново на път.Града е разкопан предизборно много сериозно, та се наложи да импровизирам без джипиеса, но нямах особени проблеми. Общо взето Банско върви по пътя на бетонните курорти. Не знаят какво губят тези хора, навсякъде има строежи.Докато чаках Вяра проверих тук там и видях, че ако се върнем малко до Предела там има къмпинг, пробван от доста хора. Обадихме се по телефона, казаха ни че са там и поехме назад. Скоро стигнахме до къмпинга. Той приема каравани и кемпери, но реално си е стар соц ведомствен къмпинг, голяма поляна с бунгалца наоколо под сенките. Нямаше някакви обособени места или изведена вода и ток, затова пък цената бе повече от приемлива. Настанихме се зад един нов кемпер и скоро се присъединихме в общата голяма беседка на раздумка с домакините и гостите на къмпинга. Прекарахме една приятна вечер, а харизматичния баща на собственика спечели Рони с вниманието, което и обърна....следва...

        Коментар


          #49
          Адмирации за една от малко теми които напоследък са ме радвали, но възникна и проблем - след прочетеното, не ми се ходи на работа(то и преди не ми се ходеше, ама сега е нетърпимо ) За пореден път се убеждавам, че единствените разумно изхарчени пари са тези с които сме си купили спомени.

          Коментар


            #50
            Благодаря на всички за добрите думи. Вярно е това за спомените.

            Коментар


              #51
              Ден седми, 3 август 2015г, понеделникДенят започна мързеливо. Като излязох навън екипажа, с който бяхме на раздумка предната вечер си бяха тръгнали. До обяд общо взето се размотавахме и си почивахме по столовете. Хареса ни спокойствието, така че решихме да останем още една вечер. След храна направихме една разходка около къмпинга.Кемпера на собственика.Следобяд легнахме да подремнем, но дойдоха други хора, вдигна се гюрюлтия и мен нещо ме стегна шапката. Бяхме вече платили, но не ми се стоеше на къмпинг. Така че се обадих на собственика, че си тръгваме.Поехме към Рилския манастир по познатия ни път. На слизане от планината ни запука як дъжд.Не мога да пропусна да покажа пак кафе ’Мъката’.Не сме само ние на път понеделника.Скоро бяхме на главния път. Поглед с копнеж вдясно.Отбивката за Рилския манастир не беше далеч.Ужким избягахме от антракса във Варна, пък се натресохме в град Рила, където и тях ги мореше нещо. Само дето ние не знаехме. Така че Вяра слезе да купува закуски и добре, че имаше само питки, че знае ли човек.Пътя нагоре към манастира е нормален, е тук там трябва да се внимава с неравности, но общо взето нищо фрапантно. Тук там отстрани имаше дърва насечени.Качихме се на манастира, спряхме на платения паркинг и още не съм спрял колата цъфна един младеж да иска пари. Питам колко мога да стоя - колкото си искам. Ще я видим тая работа. Платихме и понеже не знаехме докога е отворено се втурнахме в манастира. Не бяхме ходили там, наистина е впечатляващо. Високи няколко етажа, сравнено с другите манастири е все едно гледаш няколко накуп. Влязохме в църквата да запалим свещи, общо взето в последния момент, след нас затвориха.Направихме едно бързо селфи и излязохме, на следващия ден планирахме по-обстойно разглеждане.Всъщност портата на манастира остана доста време още отворена, идваха скъпарски коли, заминаваха. Момчето събирач на такса за паркинга си беше заминал в 19ч.Направихме още една кратка разходка след вечеря наоколо да си разходим храната и се прибрахме в кемпера да спим....следва...

              Коментар


                #52
                Ден осми, 4 август 2015г, вторникНа сутринта още не привършили като хората сутрешните обязаности и на кемпера се почука. Някакъв нервен младеж настояваше да си платим за паркинг. Казах му - платили сме си, оставил съм ти на стъклото да видиш билетите. Казаха ни, че можем да стоим колкото искаме. Голяяяямо разочарование. С мъка в гласа попита колко още ще стоим, друг ден било вече. Казах му, че ще разгледаме и до час ни няма. Големи хиени са, не помня точната сума за паркинга, но не беше 2лв всеки случай.Сутрин Рилският манастир изглежда даже още по-впечатляващ.Магазинчетата бяха отворили.Манастирския котак лениво дремеше, но ако някой отидеше да го помачка нямаше нищо против.В дъното до групичката хора се намира пощенския клон на Рилския манастир. Пратихме оттам картичка за Рони на домашния ни адрес, нищо че беше с нас. След години да я изравя и да си спомня.Време беше да тръгваме. Започвахме връщането към Варна. Исках да отметна повечко километри. Като примерна цел бяхме сложили манастира Св. Атанасий, южно от Чирпан. Знам, че е заобикаляне и звучи нелогично, но искахме да видим още от планината, а и не ни се минаваше през София. Така че плана беше да се върнем по пътя към Банско и после през Юндола да слезем до магистралата.Пътят вече ни беше познат, непознатото започваше от разклона за Баня.Само че веднага след разклона ни изненада тази табела.Брей, 54км не са малко. Но нямаше накъде да се връщаме, продължихме напред. За щастие в началото доста километри вече бяха на нов асфалт.Тук там имаше отбивка в едната лента.Колкото повече се качвахме в планината, толкова по-красиво ставаше.Отбихме за Белово.Започнахме да се спускаме от планината. Спряхме на тази чешма да заредим вода.Пътят не беше лош, но имаше и такива участъци.Стигнахме ниското и свихме на север към магистралата.Спрях кемпера на петдесетина метра след тези сергии. Слязох да напазаря плодове, а накрая продавачката ме пита няма ли да взема грозде за дъщеричката. Бре, откъде ги изкара тези очи рентген.На този разклон джипиеса каза ’давай напред’. Много се замислих, предпочитам да стоя на царския път, но реших все пак да продължа направо.Пътят ставаше все по-зле, в един момент влезе в нивите и хич не беше добър. Скърцах със зъби, но карах напред, следващия завой беше по-близо отколкото да се връщам.По едно време стигнах някакви дворове и както си карам джипиеса изрева че преизчислява. Че къде трябваше да завия, в дворовете?! Завъртях кемпера и внимателно подкарах с едно око в машинката с другото в дуварите. Гледам един вход на двор, тук ще да е. Влизам с кемпера, то не е уличка даже, но насреща се видя магистралата.После във Варна като разгледах картата всъщност гармина ми е спестил доста обход с този пряк път, така че излишно съм го гледал лошо.Вече бяхме на магистралата и ни предстояха скучни километри до отбивката за Чирпан.Но, разбира се, преди всичко резервоара да е пълен.Хеви метъл.Слязох от магистралата на Чирпан и подкарах към манастира.Стигнахме, спрях кемпера на сянката.Но въпреки че беше рано манастира беше заключен, повъртяхме се две минути, и явно доста съм се разбучал, защото точно си тръгвахме, когато вратата се отвори и един господин ни покани да влезем. Обясни, че заключвал, понеже местните не ги обичали, идвали и оставали до късно. Нещо не му схванах логиката.Хубав е манастира вътре, за съжаление май е от онези, в които някое семейство се е хванало ’да помага’, а го е обърнало на частен чифлик.Макар че бяхме добре паркирали и нямаше кой да ни притеснява не виждах причина да оставаме да спим. Манастира е по средата на нивите, нищо интересно наоколо да ти се спре погледа. Така че се върнахме на магистралата и подкарах към една от обичайните ни междинни точки преди Варна, Жеравна.Натам всичко е познато, Петолъчката, котленския проход и площада в Жеравна. Отидохме в същата механа отпреди няколко месеца, този път беше различно. Поръчките много се бавеха, защото сервитьорката и готвеше, но пък всичко беше прясно сготвено, в големи дози и да си оближеш пръстите. Понатежали се прибрахме в кемпера и легнахме да спим. Сутринта на Рилския манастир, вечерта в Жеравна, какво повече.Ден девети, 5 август 2015г, срядаПредстоеше ни рутинно връщане до Варна, път, който бяхме минавали многократно. Запалих кемпера да загрее малко и докато го оглеждах забелязах, че ауспуха ми нещо е виснал. Загасих двигателя, хвърлих едно чердже и се изтърколих отдолу. По принцип ауспуха виси на два тампона, единия се беше скъсал. Извадих 3-4 яки свински опашки, понадигнах леко ауспуха и ги вързах на мястото на скъсания тампон. Запалих и тръгнахме към Варна. Обаче нещо отпред вдясно почуква и потраква. Бре, да не съм счупил нещо. Спирам, мая се, гледам, нищо не виждам. Така няколко пъти. Накрая се оказа, че едно копче на предните пердета трака в пластмасата, която ги крие. Изкара ми акъла за нищо.Минахме през Боаза, който още се ремонтираше и спряхме на Ромпетрола преди Търговище да хапнем скара, както вече ни бе станало обичай. След това сефтосахме разклона на Белокопитово.Не след дълго стигнахме Варна и това беше краят на пътешествието ни. КРАЙ

                Коментар


                  #53
                  Ех, колега, защо на Юндола на разклона, сте хванали за Белово, а не за Велинград. Толкова се надявах да сте минали от там. И пътя е перфектно ремонтиран, а и е по кратко разстоянието. Пък и във Велинград смятам, че има какво да се види.

                  Коментар


                    #54
                    То навсякъде има какво да се види, но...Велинград остана за друг път. Малко сме свободни електрони като пътуваме

                    Коментар


                      #55
                      Очаквайте скоро...https://youtu.be/s4cKu7gLUqs

                      Коментар


                        #56
                        Гърция, Александруполи - закриване на плажния сезонДо 22 септември се събираха 4 почивни дни и две седмици преди това започна да се оформя в нас желанието да идем някъде. От дума на дума и телефон на телефон постепенно се заформи една групичка кемпери, които да идем до Енез, Турция. Мястото вече беше изпробвано от други, щяхме да имаме хубава компания, с половината хора се познавахме, с другите се надявахме да се опознаем. Докато минаваха дните и се чувахме с този и онзи се оказа, че и втора групичка екипажи ще се присъедини, така че нещата отиваха към десет, дори повече кемпера. Междувременно писах една бележка на Ицо от кемпер форума, варненец с който не се познавахме, но бяхме разменили бележки ’като ходите някъде - обадете се’. Той ми написа, че ще ходят в Александруполи и сме добре дошли да идем с тях, аз му отвърнах за нашите планове за Турция и също ги поканих.Дните минаваха и започнаха разни неща да се случват. Пътят ни минаваше през Одрин, а там запознаха да се събират хиляди бежанци, магистрала да се блокира, да ’пробиват’ към границата и други такива тревожни новини. Дните до тръгването се топяха, а нещата все повече се заплитаха. Свързахме се с групичката за Турция и се оказа, че те са променили плановете си и посоката им е Рупите. Ден първи, 18 септември 2015г, петъкЕ, нас пък не ни се ходеше на Рупите (не че някой ни попита), така че в петък сутринта написах една бележка на Ицо, че отиваме в Александруполи. Нямах идея дали още им е в плановете това, но Ицо ми отговори по обед и скоро се чухме по телефона. Уговорихме се къде и как да се познаем по пътя, все пак не се бяхме виждали. Вяра и Рони се прибраха към 18ч и започна бясно доприготвяне на багаж. Повечето неща бяхме събрали от сутринта, но храна искахме да купим в последния момент прясна.Натоварихме багажа в колата и тръгнахме към паркинга. Разминахме се с един кемпер, който ми съвпадна с описанието и се обадих да видя те ли са. Оказаха се те, но аз им казах да карат и да не ни чакат, имахме багаж да редим, гориво да слагам, изобщо поне час докато излезем от Варна.Така и стана, като поехме по магистралата вече беше тъмно. Уговорката беше да се чакаме на един Лукойл на магистрала Тракия, там да преспим и сутринта да тръгнем рано рано. Не напредвахме много бързо, имаше ремонт по магистралата и всички се движихме двупосочно в едно платно. Слязох както винаги на Каспичан и по успоредния път през Шумен влязохме в познатия Ришки проход.Бяхме в добро настроение, за пръв път извеждахме кемпера в чужбина, чакаше ни компания, плаж, друга държава, а всичко стана толкова спонтанно, буквално за часове. Рони и бяха паднали предните зъбчета преди два дни, добре че не ни го направи това в Гърция. Взела телефона на майка си беше повече от щастлива. Бяхме и казали, че има момиченце с което да се запознае и тя тръпнеше в очакване.Този път бях решил да не минавам на пряко и да заобиколя през Карнобат. Пътят наистина се оказа хубав.Скоро бяхме в Карнобат.Докато се качвах на магистралата ми звънна Ицо да ми каже че са стигнали и да ме упъти кога да очаквам да стигна до Лукойла. Бяхме близо.Вяра и Рони заспаха отзад, а аз отмятах километрите. Стигнахме бензиностанцията.Вяра се разбуди и излязохме да се запознаем със спътниците ни.Ицо и Плами, чудесни хора. Рони и Вики си спяха в кемперите, така че тяхното запознаване остана за следващия ден. Поговорихме петнайсетина минути, уговорихме се за сутринта и скоро бяхме по леглата....следва...

                        Коментар


                          #57
                          Ден втори, 19 септември 2015г, съботаУговорката ни беше да тръгнем с 7ч точно, така че към 6.20 вече бях на крак. Събудих Вяра и Рони след половин час и излязох да разменим няколко думи с Ицо за пътя. Почудихме се дали да минем през ’Маказа’ или ’Капитан Петко Войвода’, но аз предложих да караме през Маказа, защото нямахме информация дали бежанците не са пробили гръцката граница, щяха да ни скъсат от проверки по пътя ако бяха. Решихме, че малко дистанция между нас и турската граница е добра идея.Подкарахме кемперите по магистралата. На Стара Загора слязохме в посока Димитровград.Рони се бореше с дрямката си до мен, не е свикнала на толкова ранно ставане.Хич не беше приятен пътя около Димитровград, гадно друска. Минахме през Хасково, на Кърджали спряхме на Еко да заредя нафта. Търсехме и въглища за барбекю, така че спряхме на ОМВ. Видях, че Ицо влиза да види има ли въглища, но като се поогледах се оказа, че сме спрели до Лидъл, така че пратих Вяра като резервен вариант. Оказа се, че и на двете места има, така че доволно заредени продължихме към границата. Пътя е нов, много хубав, лека мъглица се стелеше. Стигнахме към 10.10ч, но не до пункта, а до края на опашката пред него. Джипиеса показваше 3км до границата. И тук започна голямото чакане. Тръгни, спри, тръгни, спри.Рони първо си играеше в кемпера, но като разбрахме, че скоро няма да минем всички слязохме и скоро децата се събраха в другия кемпер, да се запознаят и поиграят.Наоколо - родопска красота.Колоната бавно се движеше нагоре. В един момент потока се раздели в две ленти. Спирахме, потегляхме, една буля реши, че иска да се навира максимално в сянката ми отзад, съответно спираше на два пръста от задната ми броня, а аз подкарвах няколко тона камион на баир. Заобиколих и я изгледах ’изразително’, на което тя ми отвърна с още по изразително въртене на белтъци. Сянката и беше много важна. На следващото тръгване ’изтървах’ кемпера колкото да се сети, но май голямо сещане нямаше. Така продължихме нагоре, паля, тормоз на съединителя, спирам. Хората от леките автомобили ни гледаха с омраза, ние пък намразвахме моторджиите, които подминаваха цялата опашка. От време на време идваше кола откъм Гърция, от едната шофьора си подаде главата и изкрещя ’Къде ве еееееей, ше ви хване зимата’. А ние продължавахме, палим, тръгваме, гасим. Добре че поне сме си с къщите, та имахме тоалетна, хладна вода и изобщо много причини да ни гледат на кръв от леките коли. Току преди края на баира една кола беше хвърлила антифриза, та колоната правеше невъзможни въртели да заобиколи. Най накрая към 13.30ч дойде и нашия ред, митничарите прегледаха документите на детето, надникнаха в тоалетната да не крием някой и хайде по пътищата гръцки. Ицо дръпна напред, аз спрях да пусна камерата и поведох колона от изнервени български коли, не смеещи да ме изпреварят. Така си карахме до Комотини, където основния поток зави към Кавала, а ние се качихме на магистралата за Александруполи. Нямаше пунктове за такси, а Ицо спря да ме изчака да вървим в пакет. Слязохме от магистралата и скоро бяхме в Александруполи. Паркирахме пред общинския къмпинг, дадоха ни места и скоро се бяхме настанили под приятната сянка на дърветата.Пътят дотук съм монтирал в това филмче.https://youtu.be/s4cKu7gLUqs Понаместихме кемперите, огледахме комшиите, къмпинга на 90% беше пълен с българи. Видяхме и познати. Децата ни дърпаха към морето, така че отидохме на обиколка да видим как е положението. До къмпинга имаше едно заведение с шезлонги, но всичко беше пълно. Така че се дръпнахме встрани и бучнахме чадърите си. Децата нямаха търпение да натопят крака във водата. Не бих казал, че водата беше студена, но не беше и ’чорба’. Имаше и ветрец. Нямаше как да откажем обаче, надухме плувките и татковците влязохме с децата във водата.Ето ги двете приятелки, Рони и Вики. Голямо цапане, плуване, състезания паднаха. Вики може да плува, даже се изненадах колко добре, нашата щерка засега го кара на цопане с ръце, но това не и пречи да е във вихъра си. Морето беше много плитко, може 50м да вървиш и все е до кръста.Отзад се вижда заведението с чадърите и шезлонгите. Голяма навалица там, останалия плаж - празен.А водата между другото беше доста мътна.Времето захладняваше, след 1-2 влизания подкарахме децата към кемперите. Отидохме да огледаме душовете и тоалетните, не бих казал че бяха ослепително чисти, но си беше достатъчно чисто. Взехме по един душ ’без ограничение’, отмихме солта на Бяло море и скоро освежени се събрахме на маса под тентата на кемпера на Ицо. Той запали барбекюто, сипа от неговата хубава ракия, пекохме, пихме, говорихме си, много приятно си изкарвахме. Децата си играеха ту в единия, ту в другия кемпер, накрая изпокапаха и влязоха с майките си да спят, а ние с Ицо продължихме сладките приказки докъм 3 сутринта....следва...

                          Коментар


                            #58
                            Ден трети, 20 септември 2015г, неделяВ този ден няма карта на придвижване, защото цялото време бяхме в къмпинга. Сутринта станахме, извадих столовете и масите и засърбах сутрешния си чай. Това е нашия бивак. Имахме чешма, опнахме един простир отзад, бетон за кемпера, тревичка и сянка за нас.Алеята покрай нас в посока санитарните възли.И в другата посока, много кемпери ’Лайка’, чудесни са. Този най-отблизо е на приятеля ни Гената от Русе.Рони беше почти готова за игра.Бивака на Ицо.Бяхме станали късно, защото имахме да наваксваме сън от предната нощ. Отидохме на плажа, но този път си занесохме и столовете. Само че времето хич не беше за плаж. Духаше, водата се усещаше хладна, нямаше как да се къпем.Как да обясня на Рони, че като не може - не може?Иначе за седене беше приятно.Трябваше да направим обаче нещо, децата примираха край водата, а не могат да влязат. Така че с Ицо решихме да ги разходим по брега, хем ще намокрят краката, хем няма да се къпят.Тръгнахме в посока пристанището. Децата тичаха напред и назад, навъртайки двоен километраж. Ужким само глезените да намокрят, а си цапаха стабилно до коленете. Стигнахме края на плажа, там някакъв канал се вливаше в морето, а в него плуваха ята риби. Ако се вгледате ще ги видите.Поседяхме там, гледахме един рибар с харпун как изкара един калмар и като го метна в една скала бой бой бой. Знаех, че така се прави, но не го бях виждал.Поехме назад.Този катамаран го сглобиха за нула време, с педали е, но не от тази дето се въртят в кръг като на велосипед, ами се мърдат напред-назад. Катамарана летеше по вълните, изненадах се колко е бърз. Докато стигнем до жените морето се беше поуспокоило, а водата поизбистрила. Макар и на ръба на толеранса всъщност ставаше за влизане в морето. Децата ни питаха ’Може ли? Може ли?’, а ние с Ицо предвидливо казахме ’Питайте майките си’. Децата отърчаха и питаха майките си, т.е. ’Може ли, можели, тате каза че може?’. Изманипулирани и обезоръжени от молбите вкарахме децата в морето да се позабавляваме. Стана време за обяд. Храна в кемперите бол, но искахме да опитаме нещо гръцко. Бяхме си набелязали по време на разходката по брега едно синьо заведение, пълно с хора, но може би щяхме да намерим място. Отидохме, пълно беше с гърци и места нямаше. Дойде управителя, викна една сервитьорка да ни обясни на руски да изчакаме за места, хората били от близкия хотел на инклузив, нещо такова. Застанахме отстрани, но скоро си дадохме сметка, че тук няма да ни хареса. Гърците като се забавляват и са на маса са шумни, ама много. Имаш чувството, че седиш в кошер. За 5 минути главите ни станаха на барабан и си тръгнахме. Отидохме в капанчето на къмпинга. Дойде един грък с хитра крива усмивка и почнахме да поръчваме на английски. Обаче докато обсъждаме помежду си той почна да се включва с ’да’ и ’не’ и разбрахме, че говори български и то не зле. Седна той свойски на масата и почна да вписва поръчките. После го забелязахме, че това е масово, сядат си при теб и така пишат, не е да стоят прави сервитьорите. Поръчахме няколко вида риба, калмари, октоподи, салати, бири - от всичко. Почнаха да идват поръчките, честно казано малки порции, а и прочутите ’комплименти’ за които бяхме чували ги нямаше. Човека очевидно бе свикнал, че работи с българи и с тях може иначе. Ицо и Плами ни обясниха, че по принцип в гръцките кръчми ’не е така’. Аз обаче бях доволен, обичам калмари, октопода ми дойде малко кисел, но пък много харесах една риба ’гаврош’ или нещо такова. Столовете и хавлиите бяхме оставили на плажа, Вики и Рони помогнаха на Ицо да надуе детската лодка и скоро пак бяхме във водата. Аз бях вкарал и дюшека. Вяра също влезе, поплацикахме се, но започна да преваля слънцето, така че си събрахме нещата и се прибрахме към кемперите.От плажуването събота и неделя сглобих това филмче.https://youtu.be/Ywp91D7eQTwВечерта направихме кино на децата, докато ние разглеждахме кадрите, заснети през деня.Направиха ни салатка, сипахме ракийка, вдигахме наздравици.За съжаление Вики започваше да се разболява, последното къпане явно дойде в повече.Поседяхме на сладки приказки с Ицо пак до късно. Гърция много ми беше харесала и той ми показваше къде са ходили и как това, което сега виждам като море няма нищо общо с това, което е иначе. Явно за да видим истинската красота на Гърция трябваше да идем по-нататък, към Халкидики....следва...

                            Коментар


                              #59
                              ls1 написа:
                              Явно за да видим истинската красота на Гърция трябваше да идем по-нататък, към Халкидики.
                              Истинската Гърция започва от Солун надолу към Атина.Халкидики-малкидики... дето има българи и се чува българска реч - надалеч.

                              Коментар


                                #60
                                То Българска реч има почити навсякъде,но на Халкидики е прекалено много.

                                Коментар

                                Working...
                                X