Ден шести, 6 май 2015г., сряда
Сутринта се събудих от циганска глъчка навън. Постилаха някакви черджета с джунджурии по земята в единия ъгъл на паркинга. Но бяха само те. Гергьовден, пък туристи нямаше. Постояха постояха циганите докъм 10ч, па си събраха бохчите и си тръгнаха. Тръгнахме да се поразходим из Жеравна. Няколко пъти сме били тук и винаги ни е харесвало. Помня когато за пръв път дойдохме се почувствах много добре, едно такова все едно си вкъщи. После разправих това на майка ми, Бог да я прости, и тя ми каза, че преди да се засели в Добруджа нейния род са били от Котленския край. Ходили на гурбет всяка година до Добруджа, накрая решили да си спестят пътя и останали. Та, генетичната памет някак се е обадила явно, за да се чувствам в Жеравна винаги като у дома.Качихме се към църквата. Постепенно улиците леко се пооживиха, имаше една група туристи от Чехия, появиха се и българи спали по къщите за гости. Усуках нещо глезен по паветата на улицата и седнах на сянка в двора на църквата.
Рони се забавляваше, а аз постепенно стигнах до извода, че с тоя крак няма да го бъде, по-добре да седнем някъде да пием кафе. Седнахме в една механа, поглеждаме часовника, то обед станало. Гледам аз менюто, я да хапнем. Поръчахме по една пилешка супа, аз си поръчах и нещо си с ’крехки късчета свинско’. Не знам на какво викат ’крехки’, но ме заболяха зъбите от дъвкане. Много хубав сос, обаче свинското макар и сготвено беше много трудно за дъвчене. Видяхме на снимката габаритите, разбирате мисля с какво съжаление оставих в чинията доста от месото, но просто ми беше невъзможно да продължа борбата с ’крехкото’. 
Иначе механата беше хубава, сервитьорката учтива и всъщност яденето беше много вкусно.
С понатежал стомах се вдигнах и поехме към любимото ни място в Жеравна, чешмата. За съжаление не работеше, за пръв път е това.
Колко е зелено само, а боровете отсреща нацъфтели. Не ми се мисли каква жега е лятото с тези камъни по уличките, но сега пролетта е много приятно.
Пак ще дойдем, живот и здраве.
Време беше да се прибираме, слязохме на паркинга където ни чакаше кемпера.
Чакаше ни рутината на километрите до Варна. https://youtu.be/o4pnC_QhILcНаправихме рутинната си спирка на ОМВ след Шумен да изхвърлим боклука и да наредим багажа. Скоро бяхме във Варна.КРАЙ
Сутринта се събудих от циганска глъчка навън. Постилаха някакви черджета с джунджурии по земята в единия ъгъл на паркинга. Но бяха само те. Гергьовден, пък туристи нямаше. Постояха постояха циганите докъм 10ч, па си събраха бохчите и си тръгнаха. Тръгнахме да се поразходим из Жеравна. Няколко пъти сме били тук и винаги ни е харесвало. Помня когато за пръв път дойдохме се почувствах много добре, едно такова все едно си вкъщи. После разправих това на майка ми, Бог да я прости, и тя ми каза, че преди да се засели в Добруджа нейния род са били от Котленския край. Ходили на гурбет всяка година до Добруджа, накрая решили да си спестят пътя и останали. Та, генетичната памет някак се е обадила явно, за да се чувствам в Жеравна винаги като у дома.Качихме се към църквата. Постепенно улиците леко се пооживиха, имаше една група туристи от Чехия, появиха се и българи спали по къщите за гости. Усуках нещо глезен по паветата на улицата и седнах на сянка в двора на църквата.Рони се забавляваше, а аз постепенно стигнах до извода, че с тоя крак няма да го бъде, по-добре да седнем някъде да пием кафе. Седнахме в една механа, поглеждаме часовника, то обед станало. Гледам аз менюто, я да хапнем. Поръчахме по една пилешка супа, аз си поръчах и нещо си с ’крехки късчета свинско’. Не знам на какво викат ’крехки’, но ме заболяха зъбите от дъвкане. Много хубав сос, обаче свинското макар и сготвено беше много трудно за дъвчене. Видяхме на снимката габаритите, разбирате мисля с какво съжаление оставих в чинията доста от месото, но просто ми беше невъзможно да продължа борбата с ’крехкото’. Иначе механата беше хубава, сервитьорката учтива и всъщност яденето беше много вкусно.С понатежал стомах се вдигнах и поехме към любимото ни място в Жеравна, чешмата. За съжаление не работеше, за пръв път е това.Колко е зелено само, а боровете отсреща нацъфтели. Не ми се мисли каква жега е лятото с тези камъни по уличките, но сега пролетта е много приятно.Пак ще дойдем, живот и здраве.Време беше да се прибираме, слязохме на паркинга където ни чакаше кемпера.Чакаше ни рутината на километрите до Варна. https://youtu.be/o4pnC_QhILcНаправихме рутинната си спирка на ОМВ след Шумен да изхвърлим боклука и да наредим багажа. Скоро бяхме във Варна.КРАЙ
Този път се зарекохме да тръгнем рано. Целта ни беше Етрополския манастир
На разклона за Търговище обаче - изненада! Променили са изцяло всичко, даже не успях да разбера точно кое как, просто следвах табелите докато новия път се слее със стария 2-3км по-напред.Продължихме напред към Търговище. Идеята беше да спрем на Ромпетрола на излизане от града и да хапнем от павилиона ’Горнооряховска скара’, а после да налеем вода на ’нашата’ чешма в Боаза. Така че подминахме Търговишкото ОМВ и хоп - нова изненада. Пътя в ремонт, отклонение вдясно. Трябваше да минем през Лиляк, а пътя далеч не беше приятен. А 20км-овия обход заобиколи и скарата, и чешмата. Оказахме се гладни и без вода, а напред неизвестно къде можем да заредим стомасите и резервоара.
Рони търпеливо си рисуваше. Спряхме на една чешма преди Омуртаг, но на такава струйка течеше, че щяхме да зареждаме часове. Така че подгоних кемпера напред и се заоглеждахме. Стигнахме разклона за Ястребино и реших да влезем в селото, да купим хляб и да се огледаме за чешма. Селото беше абсолютно празно. Нямаше никой, само порутени постройки. Магазин също нямаше, така че завъртях и се върнахме на главния път.Следваше Антоново. Ляв завой и съм вътре. А то да се окаже, че в този ден Антоново има събор. Подминаваме циганийките и спираме на центъра.
Вяра и детето отиват да напазарят, а аз се завъртам около кемпера.Заредили хляб и това онова се връщаме отново на главния път и продължаваме напред в търсене на вода. Периодично спирам и оглеждам джипиеса за чешми наблизо, но той няма опция да покаже обект по пътя по който караш, а показва в радиус. Така че даже да имам чешма в списъка с чешми която да е на 20км пред мен трябва първо да огледам на картата всички чешми, който са в радиус 19км около мен. Тегава работа. Накрая включих джипиеса да показва абсолютно всички детайли на картата и с едното око в пътя, с другото в джипиеса да следя за ’вода’ иконката отмятаме километър след километър. Отбихме се в още едно село, но ни спряха ниски клони, така че се наложи да обърнем.
А Рони вече сладко спеше.Подминахме Търново, Севлиево.На Сопот спряхме да заредим гориво на Ромпетрол. Както винаги там ни разрешиха да заредим и вода. Този път нямаше колонка за вода и въздух, а директно от маркуча им за поливане. Стоя си аз до капачката на резервоара и пълня вода от чешмата. Идват две циганета с някаква двулитрова бутилка да си сипят гориво. Изведнъж едното се облещва и ми казва ’Бате, ама с вода ли върви?!’. Изобщо не се усетих защо ме пита и изръмжах ’Не’, а цигането каза ’Ааааа, ти си имаш чешмичка вътре’. А аз се усетих каква възможност съм изтървал да харзулна индианеца. Нищо - друг път.
Сипали сме гориво, сипали сме вода, доволни продължаваме към манастира.Слязохме от магистралата на Джурово и поехме през селцата към Етрополе. А в селцата доста роми. Минахме през Етрополе, после покрай една конна база и завихме по едно пътче, което минава през приятна вилна зона с хубави вилички. Пътя е тесен, но като не е натоварен не е проблем. Скоро паркирахме пред манастира.
Опердихме и оключихме кемпера и отидохме да разгледаме.Много хубава е църкваа в манастира, има изкарани едни тонколони и целодневно по тях пускат църковни напеви. Както повечето манастири и този е оправен донякъде.
Имаше една компания дами и деца, които лудееха по поляната.
Окосено и много приятно.
За съжаление екшън камерката, която бях получил преди няколко дни от ибей сдаде багажа, почна да забива, да блокира, така че ми поразвали кефа, но няма как, техника. Имаме с какво друго да снимаме.
Рони тича на воля, а аз си почивам кротко.
Дойде и времето на сапунените балони.Имаше и две кучета, едното скоро родило.Решихме да се поразходим около манастира. Има няколко детски площадки, но са позатревени, а не бяхме се напръскали за кърлежи. Все пак Рони не пропусна да опита пързалката.
Продължихме нагоре покрай рекичката и видяхме една чешма, а също и откъде взима вода манастира, тръбите в рекичката. Чухме глъчка нагоре по реката, казахме си - да не би там да има по-хубаво място за паркиране, пикник, това онова. Вяра и Рони дръпнаха напред, аз след тях и в един момент след завоя какво да видя - циганско сборище. Правят си веселото хората, пикник. Плискат се в реката.Кръгом и надолу към кемпера, че бая тумба беше, не мога да си опазя жените. Та какво се оказва. Нагоре по реката циганите се подмиват, 50 метра по-надолу тръбите взимат вода и я вкарват в манастира. Не знам дали от тази вода тече от лековитата чешма в двора, от която всички си сипват, но...имайте едно наум.Междувременно започна да се стъмнява. Хапнахме, малко вечерни занимания и легнахме да спим.Някой може да си казва - за какво пък споменах родилата кучка?! Сега ще ви кажа. Както си спя изведнъж се започва един неистов лай около кемпера. Ставам, 2 през нощта е. Кучката лае ту от едната страна, ту от другата. Очевидно кемпера лае. Не мога да мигна. Не я знам кученцата ли и бяха наблизо в долчинката или какво, обаче беше озверяла. Към три и половина, четири, аз ли вече капнах или кучката спря да лае не знам, но съм заспал....следва...
.Заливах се от смях по повод на зареждането с вода 
А и да ти кажа има доста работа. Снимки да се обработват, видео ако има, текста не става с ’да отметна и тая задача’, а си иска настроение. Старая се, дано ви разведрявам. 
Събудих се освежен въпреки нощното будуване. Вероятно беше от чистия въздух на планината. След сутрешния тоалет вече седях в любимото място на завъртяната седалка и пиех чай, докато Вяра и Рони приключваха техните си сутрешни работи. Напръсках против кърлежи Вяра и детето и отидоха да търсят водопада около манастира. Аз останах около кемпера, да свърша нещо. Кемпера отпред е доста плосък. Е, не колкото Нийсман-Бишов, има лек наклон, но все пак. Проблема е, че обирам по пътя де що летяща твар има. В интерес на истината юнското пътуване не може да се сравни с майското по този показател. Тогава явно се рояха нещо гадинките, стъклото ставаше мазало за половин час на магистралата. Пообирах и след половин час пак същото ставаше. Понеже стъклото му треперя много (ново ако намеря за 1200лв трябва ръка да целувам) така и не го бях почистил като хората.Този път обаче бях подготвен. Имах препарат против насекоми и някаква специална микрофибърна гъба за 1.50лв, която не драскала. Люснах една кофа вода на предното стъкло, напръсках с препарата, малко оставих да подейства и леко леко почнах с гъбата. Много съм доволен, всичко падна много лесно. Същото и с маската и бронята и скоро предницата на кемпера светна чистичка. Още една кофа вода хвърлих да оплакна и готово.Междувременно постоянно чувах гласовете на Вяра и Рони отдолу, отстрани, отгоре из гъсталаците. Вървяли по екопътеката нагоре, после надолу, водопад не намерили.
Бързичко се отказаха, според мен едва ли е чак толкова далеч, но какво да се прави.
Поспорили са явно нещо.Последна разходка вътре в манастира и се приготвихме за път.
Пътя се виеше надолу под гъста зелена сянка.
Този колега шофьор реши, че това ще ми стигне да мина, наложи се да върна назад 30-ина метра да му дам път.
Слязохме от баира и продължихме през китната вилна зона.
Излязохме на главния път и решихме да спрем на конната база, покрай която бяхме минали предния ден и да видим дали пък няма как да качим детето на някой кон.Конната база се оказа цял комплекс, има си и ресторант, манеж с препятствия за скачане и даже малка трибуна за зрители.
Паркирах и докато си взема това онова Вяра и Рони вече бяха до конюшната уговорили разходка с пони. 
Щерката гордо се поклащаше на седлото, а ние търчахме отстрани и снимахме. С водача направиха едно кръгче и на манежа.
Много приятно място. Ние сме долу в равното, а планината разкрива прелести на заден фон.
Всичко продължи под десет минути, но Рони беше много доволна. Заяви, че иска пони вкъщи, пробвах да я разкандардисъм с няколко въпроса тип ’къде ще спи’ и ’какво ще яде’, но не бях явно убедителен.
Накрая понито заслужено получи няколко захарчета.А ето и видео от ездата.
Бяхме видяли някаква указателна табела, че по пътя има ремонт, но решихме да продължим да видим докъде ще стигнем. Все пак другите шофьори смело караха напред.Скоро видяхме какъв е ремонта. Понеже тунелите по пътя са ниски, сега им увеличават височината. 
Първия тунел минахме, на втория имаше работници. Спрях и питах дали можем да стигнем до 7-те престола, казаха ни - няма проблем, така че обнадеждени продължихме. 
Скоро стигнахме до третия тунел, а там наспрели автомобили.
Необяснимо беше за мен защо леките коли се бяха наредили в насрещното. Предполага се, че и отсреща има трафик, който чака. Постояхме така 15-ина минути, явно принципа беше работниците да работят половин час, после да пускат трафика и така. В момента в който тръгна колоната настана голяма бърканица. Работниците бяха спрели отсрещния трафик, но в тунела имаше място за колите да минават в една колона, а от нашата страна се бяхме наредили в две. Колите решиха, че понеже са ’леки’ са с предимство и се забиха напред. ТИР-овете решиха, че понеже са дошли първи имат прево те да минат. И настана една весела северозападна автомобилна вакханалия. Изчаках да се поосвободи пътя и минах и аз. Продължихме напред покрай Искър. Минавахме през селца, магазин нямаше. В един момент с крайчеца на окото си видях едно магазинче и спряхме. Малко, сбутано, но жената явно знаеше че е първата по пътя и цените и бяха доста смели.
Вяра накупи хляб и зеленчуци, вече бяхме заредени с необходимото.Разбира се, в следващите няколко километра видяхме 3-4 магазина, и то много по-добре изглеждащи. Пътят ме увлече и пропуснах отбивката за манастира в Елисейна. Овиках невиновната Вяра, че понеже ми говори не съм видял джипиеса и завъртях на обратно. Отбивката е директно през ж.п. прелез.
Имам един проблем с кемпера. Понеже съм свикнал на реното клаксона да ми е на лоста на мигачите изобщо нямам навика да се пазя да натискам волана в средата. Та заради това от време на време свирвам с клаксона като натисна неволно. Та и сега така, минавайки прелеза се подпрях на волана и клаксона изтрещя. Огледах се аз и какво да видя. Веднага след прелеза полицай. Като ме чу, че свирнах човека най-демонстративно се завъртя и си заоглежда обувките.
Нещо като ’Искаше да ме питаш май нещо ама хайде питай някой друг’. Като се замисля - по-добре е, че се извърна. Но все пак - материал за кратък размисъл.Пътят вече малко по-тесен продължаваше покрай река Габровница.
След 12-ина километра стигнахме и до манастира. 
Там заварихме една млада двойка с кемпер. Отидох да си поговорим и обменихме информация за това онова. Предупредиха ме, че плановете ми за Леденика в петък вечер няма да станат, защото уикенда щяло да има събор, откриване на нещо си, абе ще е лудница. Добре че казаха, че иначе щяхме да се набутаме в най-големия мармалад.Между другото, ако четат това - по-късно през деня жената пред чиито двор бяхте намери на дувара някакъв инструмент, отвертка ми се стори и ме питаше дали е наш. Да знаете - там е! Скоро те си тръгнаха, а ние влязохме в манастира. Плаща се символична такса от 1лв ако искаш да снимаш, тя отива за ремонт на водопровода, отнесен при миналогодишните наводнения. Хубав е манастира, леко вехт, но градината му беше поддържана.
Вяра и Рони запалиха свещички и си купиха сувенири.
Казаха ни, че в почивните дни е много посещаван манастира, но сега нямаше никой. Даже можеше да се настаним под този навес, на хубава сянка, но решихме да не се навираме чак толкова, да не тръгне име на кемперджиите като натрапници.
Рони пълна с енергия тичаше напред назад, а ние с Вяра се скатавахме по сенките.
Поразходих се нагоре по пътя и намерих един охлюв, за радост на Рони. Опънахме тентата, извадих столовете и масичката, ех, кеф.
Рони ме омайва нещо, май си иска таблета.
Дадохме краставица на охлюва, но не беше впечатлен.
Вяра поддаде на чара на Рони и двете се заиграха в кемпера.
Сянката от околните хълмове вече беше дошла и хапнахме на хладинка. През цялото време ни се вреше местния тигър.
Който дори с откровени побутвания с крак трудно гонех. Но ние си имаме правило, животни храним на тръгване, иначе няма отърване. Разбира се това предизвика силно разочарование и презрение у тигъра.
Скоро стана тъмно, легнахме да спим, а кротък дъжд леко затрополи по покрива приспивайки ни....следва...
Като се събудихме сутринта навън беше почти изсъхнало. Врътнах седалката и се настаних да си сърбам чая.
Рони очевидно има нужда от кафе, но засега е малка и ще трябва да го замени с кремче.
Реших да я изведа малко да се поразходим, докато слънцето не се е качило над планината и да напече. Вън беше много свежо след дъжда.
Тръгнахме нагоре покрай манастира и скоро намерихме два охлюва да заменят този от предния ден, че го бяхме пуснали да тича из тревата. Седнахме на сянка под навеса да видим кой охлюв е по-бърз, но малкия реши да е хитър и се изкатери на големия да го носи. Ако щете ми вярвайте, обаче големия се опитваше да го отръска от себе си. Е, разбира се по охлювски, но все пак не бях виждал такова нещо.
По принцип днес целта ни беше село Чупрене, но решихме да продължим още малко нагоре по пътя до село Осеновлаг и да посетим чифлик Ненкови. Бях прочел, че имат мини зоологическа градина, може да се хапне и изобщо си струва да се посети.Поехме нагоре по пътя.
Край пътя имаше интересни екземпляри. Имахме и няколко разминавания, очаквах в тези вдън гори тилилейски вече да няма толкова трафик. 
Пътя се виеше покрай реката и скоро стигнахме до селото. Видяхме и чифлика. Една жена излезе да ни посрещне като видя, че спираме и оглеждаме.
Като чу намеренията ни за разглеждане и особено за хапване и защо не качване детето на конче лелята попари надеждите ни. Ами те кончетата ги пуснали да пасат, механата не работела, щото по принцип не работела в делничен ден, а и готвачката била болна. Но да дойдем уикенда, било пълно с народ, няма къде да спреш. Е, ние нали затова точно не идваме уикенда я...Накрая правим уговорка все пак да видим животинките, паркирах кемпера и слязохме да видим какво има за гледане.
Платихме си входа и лелята ни поведе покрай клетките. В никакъв случай не очаквайте някакво особено разнообразие, но все пак ни беше интересно. Детето почти обяви бойкот, понеже нямало понита, но в края на краищата хвърли по едно око на животинките.
Клетките са в средата, а от външна страна се вие пътека по която се обикаля.
Имаше и щраус.
Също и зарибено езерце с патици.
Рони е с недоволна физиономия и си носи охлювите.
Та това беше обиколката, две минути. За да не останем съвсем разочаровани решихме все пак да идем до центъра на селото. Там около местния магазин имаше доста хора, кибичат и оглеждат. Купихме едно друго от магазина и поехме обратно към кемпера. Отново бях изненадан, че е оживено, както пътя. Имаше и деца, явно караха ваканцията тук. Видяхме и кончетата да пасат из околните полянки.Нищо не ни задържаше повече тук, тръгнахме по обратния път към манастира. Този път освен с коли се разминавахме и с една крава.
Като стигнахме манастира спряхме и котката от предния ден получи цяла торбичка нарязани наденици, да ни помни с добро. Докато тръгвахме зад нас се чуваше ’пляс пляс’ - яде и и плющят ушите.На Елисейна ни чакаше изненада. ЖеПейците решили да правят ремонт и през прелеза не може да се мине. На релсите имаше разни големи машинарии, в различни периоди от време двама работеха двайсет гледаха. В останалото време всички гледаха.
Нямаше как, паркирахме се пред местния магазин да чакаме да се наработят. И тук щеше да стане голяма беля. Пратих Вяра и детето да пазарят батерии, че свършиха. Докато чаках отворих вратата шофьорската да се хладя, по едно време направих две крачки навътре в караваната да си взема вода. Вяра и детето се върнаха и Вяра казва ’Къф е тоя?’. ’Кой?!’ викам аз. ’Този до вратата’. Поглеждам и виждам на крачка от вратата някакъв мургав как се отказва от офанзива, просто на скока напред го спрях с поглед. Слизам аз от вратата, очаквам да се изнесе. А той стои пред мен и казва, ’Пари?’. Аз потресен ’Какво?!’. ’Ами дай пари’. Лелееееее, даже не помня какво му изръмжах, но той се оттегли с недоволна физиономия никак не бързайки. Първо му прекъснахме краденето, после и пари не даваме, какво безобразие.Поразтроен питах Вяра какво стана с батериите. Не била сигурна ще станат ли. Влязох аз в магазина, там млад човек и баща му продават. Питам аз за батерии, заведе ме младия до една кутийка с нафъргани някакви вътре, избра ми и ми даде тези дето са ’най-силни, аз само такива ползвам, по година и половина държат, после още три години в дистанционното на телевизора, накрая ги държа резерва ако трябва да паля колата с тях’ и все в тоя тон. Аз казвам абе дали пък няма дюраселки. Бащата на продавача таман да си отвори устата и младия отсече ’Не!’. Стария понечи ’Ама нали...’. Младия го изгледа ’Не! Няма!’. Усетих аз каква е работата но какво да се прави, да седим без батерии ли. Взех две за зор заман, излязох, сложих ги в апарата - ’сменете батериите’. Изобщо не ми се връщаше да се ядосвам, да е жив и здрав младежа с тея лев и двайсе.
Рони търпеливо чакаше да продължим. Аз не чак толкова. Но даже не си направих труда да ходя да питам кога ще приключат, когато-тогава, толкова. Така че решихме да хапнем, все пак с къщата си сме, после да не губим време.
Копането продължаваше.По едно време се поизнесоха и минаха няколко автомобила. Докато разчистим масата и дръпна напред хоп - бариера. Ремонта продължава.
За щастие не отне повече от десетина минути и скоро отмятахме отново километрите по пътя.Бяхме решили да се отбием днес в Черепишкия манастир.
Пътя след отбивката е малко тесен, но кратък.Скоро бяхме в манастира.
Отидохме към църквата да запалим свещички.
Вътре един поп привидно придремваше на един стол, но се разбуди като влязоха след нас чужденци с фотоапарати. ’Но Фото!’. Нещо, което ние винаги сме правили и без да ни казват. Чужденците се съгласиха уж, т.е. вместо да вдигат апаратите до лицето си ги държаха в ръце ниско включени и снимащи. Много е красиво наоколо, знам че тези скали са сигурно змиярници, но отдалеч са просто пленителни.
Влязохме и в прохладния музей на Вазов.
Разходихме се и до реката.
И надолу по течението.
Хубаво място, реката бучи, скалите се извисяват наоколо. За втори път сме само транзит тук.
Продължихме към Чупрене. Само че трябваше отново да минем през тунелите, които ремонтират. На единия от тях спрях да изчакам, но там където аз се паднах отдясно имаше свлачище. Прибрах се колкото мога, но все пак мястото отляво което оставих си беше тясно. Отпред кола, отзад кола, нямам накъде. Изчакахме да пуснат трафика и всичко, което щеше да оправи нещата е да ме пуснат насрещните да се изнеса напред малко вляво и после вдясно, така да отворя място. След мен даже да спре кола до свлачището няма да е широка колкото мен. Да не мислите, че някой ме пусна?! Заблудили сте се. Покрай мен мина какво ли не. Два автобуса обрулиха храстите встрани, коли, камиони. Аз светках, клаксон натисках, умолително давах знаци, спрете бе хора, десет секунди ми дайте да се махна, да не ви преча. Не спря ни един. Може да са бързали, не знам. Но пък като са бързали се чудя защо всеки един спря за тея десет секунди до мен за да се обърне и сочно да ме напсува. Жалко, че не бях пуснал камерата да снима ’булгар булгар’-ите.Като се източи всичкия насрещен трафик продължихме напред. Преди Ребърково спряхме отново на същата чешма и заредихме с вода. После излязохме на главния път и поехме в посока Враца. Заредихме на Ромпетрол преди града, подминахме Враца и продължихме към Монтана.
В Монтана малко се обърках и свих преди жп прелеза вдясно, та се озовах май в началото на някаква циганска махала. Бързо се коригирахме и скоро поехме по пътя покрай язовир Огоста. Много се чудех дали да минем по този път към Чупрене или да караме по царския, пък да свием на Ружинци. Все пак реших да позадълбаем малко извън главния път, да погледаме северозапад. 
Пътят не беше много добър, особено в началото. Учудващо, но с приближаването на Чупрене се пооправи.
Защо Чупрене? Преди години, над 30 години всъщност, едно младо семейство ни идваха оттам курортисти вкъщи във Варна. Не са били само те разбира се, за двуседмични смени и цяло лято бая народ се извървяваше през вкъщи. Но те останаха едни от малкото с които да поддържаме връзка, дойдоха пак до Варна, ни ходихме до Чупрене и така. После годините много поразредиха контактите, последно аз и Вяра отидохме там 2008г със стария кемпер, не бяхме се виждали 20 години и вече не бяха толкова млади, нито пък аз 10 годишен. Както и да е - та, затова в Чупрене.
Приближавахме селото, спомените се връщаха. Също и осъзнаването, че ми предстои да им кажа - мама и татко, техните приятели, вече не са с нас.Завихме по познатата улица и спряхме пред дома им.
Този път чичо Коста ме позна, макар и да съм се променил доста от 2008г насам. Но както и той каза - варненска къща на колела - кой друг да е.Настанихме кемпера в задната уличка и отидохме да се видим. Внучката им беше при тях за лятото и двете с Рони се заиграха, въпреки разликата в годините.А ние седнахме в къщата да си поговорим за как е било, за как е сега и т.н. След приятната вечер заспахме сладко в кемпера на чупренски въздух....следва...
Събудихме се рано и решихме да идем до центъра на селото. Да напазарим малко, пък и да огледаме. Бях чувал, че селото е попревзето от цигани, искаше ми се да видя така ли е. Но първо сложихме чашката с охлювите на тревата, да си ходят по живо по здраво.Стигнахме до центъра и наистина има доста ромско присъствие. Нали знаете, от тези дето седят безцелно по тротоарите или щъкат насам натам, сякаш всичко е тяхно. Но стига за това.Напазарихме и се върнахме. Като минавахме по моста видяхме отдолу 4-5 циганина да бутат някакво конче по баира, затънало ли беше, хлътнало ли беше не разбрах, но горкото животно.Като се върнахме от охлювите нямаше и следа. Ама никаква. Търтили бяха да бягат, огледах внимателно в радиус два метра, но ги нямаше. Бързи гадинки явно.Седнахме в градината на нашите домакини и в раздумка закуската се превърна в обяд. Знаех, че ако се задържим още няма съвсем да ни се тръгва, така че се вдигнахме да поемаме. Простихме се с чичо Коста и леля Нели и подкарах кемпера към Чипровския манастир.
Пообиколихме, поснимахме се. 
Бяхме тук през 2008-ма година и е странно, че много малко от строящото се тогава е довършено.
До чешмата имаше малка градинка с нацъфтели кактуси.
Един от манастирите, през които минаваме без да спим до него.
По небето започнаха да се кълбят облаци и ние тръгнахме към следващата ни цел - Лопушанския манастир.
Заслизах по тесния път по отклонението за Чипровския манастир.
С приближаването на Монтана и отдалечаването от Чупрене пътищата ставаха все по-зле.
Но пък на Гаврил Геново ни посрещна едва ли не магистрала. На този опразнен край - по две ленти в посока с градинка по средата. Флагове ’вечна дружба’ разбира се. Цяла магистрала.
Позасмяхме се и продължихме нататък. Знаехме, че на манастира има вода, а и още имахме от заредената край Ребърково. Търсехме магазин обаче да заредим с храна. Скоро го намерихме и Вяра отърча да напазари, докато с облаците се гледахме свъсено.
Скоро стигнахме манастира и паркирах на полянката отпред, с едно наум да мога да изляза ако е мокро.
Вяра и Рони опитаха да преварят дъжда и да влязат в манастира, докато аз поприбирах разни неща. 
Много красив манастир. Вляво се вижда ствола на една от двете огромни липи, които бяха нацъфтели.
Имат си и гълъби.Аз не успях да изляза преди дъжда. Вяра и Рони се прибраха, а навън заваля кротко и така до другия ден с кратки спирания.
Това е един от дните, в които съжаляваме, че сме без телевизор. Вън валеше, а ние се отдадохме на малко интернет, малко рисуване, малко игра, а после сладък сън под трополенето на дъжда....следва...
Дъждът цяла нощ ту спираше, ту започваше пак. Сутрешната ми гледка далеч не изглеждаше оптимистично.
Чак е комично, минали сме толкова километри, а не мога да вляза в манастира. Запълвахме си времето с разни неща и чакахме времето да се смили. Обмислях и дилемата с какво да подменя спирката ’Леденика’ от програмата ни. Това всъщност е едно от предимствата на кемпера, не зависиш от резервации и във всеки момент можеш да промениш целта си. Но пък доста бяхме пообиколили наоколо и нямах голяма идея какво друго да разглеждаме. Замислих се за Крушунските водопади като междинна спирка, или пък Плевенска панорама, но и на двете места нещо не ни се ходеше.Междувременно Рони скучаеше и ту си намираше работа долу, ту горе на леглото.
Нямаше вятър, така че отворих прозореца, а вънка миришеше на дъжд, трева, билки, както му казвам аз ’на палатка’.
Кога ще спре дъжда?По прогноза дъждът трябваше да спре към 14ч и така и стана. Само че Вяра и Рони бяха легнали да подремнат. Бутнах Вяра, но тя само измърмори ’Ей сега ставам’ и това беше. След половин час реших, че ’ей сега’ е минало и реших да се разходя сам.Дъждът беше окъпал манастира. Беше много свежо, мокрият камък ми е може би любимата текстура, пълних очи с красотата на каменните зидове наоколо.
По билото на планината пълзяха облаци.
Красота и спокойствие. Прекрасен манастир, винаги съм го харесвал.
И явно не само аз. Откак бяхме дошли имаше постоянен поток от вярващи. Дори и в дъжда пред манастира имаше постоянно спрени 3-4 автомобила. Едни идваха, други си заминаваха.
Върнах се до кемпера, но раздвижване още нямаше. Реших да се разходя нагоре по пътя да видя какво има.
Над манастира имаше изоставен дом за деца, а над домът някаква механа, хотелска част и басейн. Тръгнах наобратно, въздухът миришеше на мащерка и мокра трева. Мога да кажа, че тук беше най-приятният въздух от цялото ни пътуване. Дъжд, мокра трева, билки.
Вяра и Рони се бяха събудили, че даже притеснили къде съм. Влязохме в манастира да се разходим преди да тръгнем към следващата ни спирка.
За радост на Рони по мокрите все още стени на църквата се изкачваха много охлюви, щъкаха и из тревата наоколо.Щракаме последни снимки и отиваме да се приготвяме за път.
Спряхме до чешмата на тръгване да заредим вода, докато Рони си оцветяваше.
Заредихме провизии отново на същия магазин и продължихме към Клисурския манастир.
А също и тесни мостчета.
Скоро излязохме на главния път Монтана-Берковица. Облаците продължаваха да се катерят по планината в далечината. Но според прогнозата повече дъжд нямаше да има.
Минахме през Берковица транзит.
Вляво се вижда табелата ’Скара Сталин’. Много се смях, тачат си го хората явно.
Скоро бяхме пред манастира, нямаше много коли.
Досега удържахме да влизаме по механи, но днес явно нямаше да е така. До манастира имаше не една, а два механи. Едната ’горе’ до самия манастир, а другата ’долу’ на стотина метра. Хвърлихме по едно око ’аха, работи’ и влязохме в манастира.
В манастира има ателие, в което монахини правят разни неща. Икони например. В църквата ни казаха, че ги правят само по поръчка обаче, няма готови. Чудно дали и това бяха направили.
Имаше няколко такива из целия двор. Общо взето има промени от последното ни идване. Над манастира, по посока аязмото, са направили чудесна градина с беседки и детска площадка за игра. През целия манастир минава една рекичка, с водопадчета и мостчета.
Отидохме и до малкия параклис под кестените.
Вечерта настъпваше бавно, имахме намерение малко по-късно да ходим в механата, но Рони не изтрая. Така че рано рано седнахме на една маса вътре. Обзавеждането беше класически северозападен соц. Маси, столове, две големки тонколони на стената с пуснато ’Радио Видин’ и вечерните попфолк поздрави. В единия ъгъл на помещението имаше нещо като мъничък олтар на Володя Стоянов. Негов плакат, върху масичка, с покривчица везана, малко битов кът стил.Поръчахме си, поспогледахме се с Вяра след като установихме какво значи за готвачката 450 грама салата, но какво да се прави. Хапваме, пийвам аз, в настроение сме. Рони по едно време обаче каза - искам до тоалетната. Хубаво, казвам, ей на онази врата пише WC, отивайте с майка ти. Сервитьорката донесе ключ, отварят и що да видим - вратата води на двора навън, а сервитьорката невъзмутимо каза ’Ей оттука вляво, 20-30 метра нагоре’. Разбира се, Вяра предпочете да заведе детето в кемпера.И все пак не си изкарахме лошо, може би денонощието затворени в кемпера ни направи доволни от каквото и да е разнообразие. Взехме решение да останем още една вечер до манастира. Все пак, имаше още една механа, ’долната’, за пробване. А кратката разходка след вечеря ни показа, че там има понита, макар и само за гледане.И така, прибрахме се в кемпера да спим. Като налягахме, пренебрегнатият от прогнозата дъжд тихо се завърна за да ни напомни за себе си....следва...
Продавачката на сувенири вече беше тук, а Рони спешно се нуждаеше от нова джиджавка за сапунени балони. Така че отидохме да пазарим. ’Колко струва ли? Едно левче. Ааааа, лев и петдесе де...’. Е, добре.Рони обаче беше доволна.
Дори слънцето взе да пробива по малко.
Разхождахме се двамата из градината, докато чакахме Вяра.
Скоро тримата отидохме в градинката над манастира Рони да поиграе, а ние да поседим в беседката.
Вяра реши, че и на нея и се люля.
Но не за дълго. Все пак това си е територия на Рони. Скрихме се от слънцето в беседката докато се наиграе детето.
По едно време усещам, някаква оса ме наобикаля. Направих каквото обикновено, затворих очи и зачаках жуженето да отмине без да излъчвам страх. Така и стана, махна се осата. По едно време идва едно детенце и ни пита дали може да снима кошера. А, ха, какъв кошер?! Тя ни посочи нагоре под тавана на беседката. Протегнах селфистика с телефона, да щракна и аз.
Но пък нямаше чак толкова гадинки наоколо, така че рискувахме да останем още малко.
Върнахме се в двора на манастира и отново влязохме в църквата. Отвън е прекрасна и бяла, отвътре ми направи впечатление, че всичко метално е перфектно излъскано, но икони и стенописи не бяха в добро състояние, доста контрастно на цялата грижа, която очевидно се полага за манастира.
Отпред имаше машина за монетки, но тя ту работеше, ту не. Вяра по-късно рискува и все пак си взе една.
Тръгнахме да обядваме, с идеята първо да минем през църковния магазин да напазарим плодово вино. 
Магазина се вижда в дъното на снимката, с табелата. Имат вътре плодово вино, сирене и кашкавал, според етикетите продуктите са направени специално за манастира. Колко е с тяхни суровини - може да се гадае.
Приготвяме обяда. 
След обяда аз полегнах да подремна, а Вяра и детето излязоха да се поразходят. Доколкото разбрах Рони се изтъпанила пред механата и казала на висок глас ’Мамо, ние нали ще вечеряме в другата механа?’. Което ни спечели отровни погледи на персонала до края на деня.Като се събудих решихме да се поразходим до аязмото. Предния ден ен бяхме успели заради калта, надявахме се вече да е дръпнала малко. В самия манастир чешмичката тече едва едва.
Беше изсъхнало, така че смело поехме надолу по пътя.
Поизмихме се, водата е ледена и освежаваща.
Селфистика отново влезе в действие.
Наистина много поддържан манастир.
Решихме да си запълним времето до вечерята и да се поразходим до понитата, хем да огледаме как е ситуацията с ’долната’ механа. Щеше да е конфузно да не работи, а ние да сме си отрязали пътеките към ’горната’ с изявлението на Рони от по-рано.
Иди обяснявай на детето, което е било на пони онзи ден, че тези не са за яздене, а само за гледане.
След час се бяхме настанили в механата, а Рони както винаги обрисаше овчарската ми салата.
На съседна маса имаше младо семейство с дете на нейната възраст и скоро се заиграха на детската площадка.
Кой е омел тези чинии? Аз?!
Скоро дойде и трето детенце и играта съвсем се завихри. Вечерта напредна, така че платихме и се прибрахме в кемпера да спим. На следващия ден ни чакаха много километри....следва...
Коментар