Бащини неволи....

[steven]

Аз съм още млад и наивен, но помня, че като малък и аз много не обичах да ми казват какво да правя. Може би, ако авторитарните нареждания са придружени с рационално обяснение, ще е по-лесно.

[nikolovvd]

Митев, пердаха е хубаво нещо, но помага само, когато е обяснено за какво е получен.Та в тази връзка спомняш ли си да си обяснил на детето защо не е безопасно да се слиза от лявата врата и ако се наложи как да се постъпва.Явно детето е малко и в този случай трябва да се въоръжим с повече търпение и да вземем някакви по-радикални мерки, като употребата на защитата от отваряне на задните врати отвътре. Пиша в множествено число, защото и моята дъщеря е малка (в предучилищна възраст) - догодина ще е в І-ви клас.Според мен решението на проблема е в две направления.1. Пълно единство в мислите и действията на двамата със съпругата.2. Повече разговори и обяснения - комуникация в семейството.Това че проявява характер и има собствено мнение относно дрехи и аксесоари може би трябва да ви напомни, че детето вече е пораснало и търси някаква по-голяма самостоятелност. Няма да забравя как дъщеряме казваше - "Мичка, мичка!", което в превод означава "Самичка". От това можеш да разбереш, че детето още не може да говори, но вече търси самостоятелност и дори има собствено мнение. Да не забравяме, че днешните деца се раждат с поне едно висше!

[Yavor]

Споко адаш...Никола като беше точно колкото Елица е изял толкова бой за няколко месеца, колкото няма да му се събере сигурно до края на живота му, поне от мен Ако си вземе някоя лоша жена - да се оправя Имат такива периоди децата, особено по-актовните. Какта ти е била спокойно дете и ти затова си притеснен.Не се мисли толкова много - няма да те обича по малко заради това. Ще мине - период е, но трябва да се подходи с твърда ръка, и бе да искам да давам акъл - и от двамата родители! Това е много важно. А не единия да се кара и плесне, а другия да търчи да успокоява. Като види детето че са на едно мнение родителите и се ’пречупва’ с течение на времето.Не че като съм пляскал Никола ми е било приятно, напротив, такива уризени ме ядат после че само аз си знам, но не го показвам.Колкото и да е странно при нас аз съм този който се кара, наказва и плесва като се налага, но и този след чийто задник дребния върви непрекъснато и ме гледа в устата като говоря и ме копира непрекъснато. Да, момче е, да има моите интереси ( може би съзнателно или не) съм му ги наложил / предал, но определно го играя не само авторитета, но и този който е по-интересен за него. Кокото и нескромно да звучи. Това което съм разбрал е че след като се скараме ( след като си понесе наказанието, плесника и т.н.) правим един разговор - след като се успокои, в който му обяснявам защо и му казвам че го обичам, колкото и гейско да звучи.А най пресния случай е от миналата седмица - преди месец -два счупи екрана на лаптопа, не реагирах никак, но явно само по погледа ми разбра колко съм бесен, заплака, започна да се извинява и т.н. Дотук добре - не му се карах, оправих лаптопа и го ’глобих’ 80лв които дадох за матрица втора ръка, естествено от касичката му, директно в кеш. Да ама след всичките приказки - миналата седмица изтърва Айпада на земята и само това че беше в як калъф го спаси - е не издържах - с левачката такъв му избърсах между врата и рамото че свят му се зави. И се уплаши... много. Не от болката от удара ми, а от това че реагирах безмълвно... Ама това е на друг етап вече, па е и мъжко... Ама после на мене ми се ревеше че постъпих така, ама кво да се направи. Но не ме обича по малко от това, сигурен съм!

[venco67]

Явно тук е мястото и аз да споделя моите възгледи по отношение на възпитанието. Само ще споделя без да се опитвам да давам съвети. В момента синът ми е на 18 години и половина и смятам че вече се разбираме прекрасно, е с малки изключения когато все пак се налага да повиша тон, но това основно е свързано с отношението му към собственото му образовение. Но докато стигнем дотук... Колко бой е изял от мен от съвсем невръстна възраст - направо не е истина. От съвсем малък си е инат и винаги правеше точно наобратно на това, което му се казваше. Колко пъти ми е пръсвал дистанционното на телевизора, виждайки че внимателно се приближавам към него за да го взема от ръцете му. Въпреки, че идеално знаеше за последствията. Колко пъти съм удрял със сила по масата само за да не ударя него... Изпадал съм в състояние да си мисля, че вече ще се предам и ще спра да се боря с ината му и на следващото му неподчинене пак изпадах в ярост. Жена ми често заставаше на негова страна и се мъчеше да ме убеди че го тормозя, а самата тя понякога не издържаше и му посягаше. За последен път го ударих когато беше на около 14 г. и се опита да ме излъже, че не е пушил и то при положение, че му бях обещал да не го удрям ако ми каже истината. И така - времето отмина, той порастна и за моя голяма радост стана отговорен човек, с идеи за бъдещето си и много, много разностранни интереси. Отношенето му към нас - мен и майка му, са по-скоро приятелски отколкото на дете към родител. От всичко което изписах до тук изводът за мен е: Колкото едно дете е по-инатливо, по-палаво, има собствено мнение и се стреми да го отстоява - толкова по-добре се справя с живота. Винаги когато синът ми е имал проблеми било то с учители, съученици, приятели винаги се е опитвал първо сам да ги реши и чак тогава е търсил нашата помощ. Та колега няма начин да обичаш двете си дъщери различно, но лично мое мнение е че малката с ината и неподчинението ще се справи по-добре с живота, стига да положиш неимоверни усилия да насочиш тези и качества в правилната посока. Сигурен съм, че е трудно, но нали за това ни побеляват косите?

[bravotrg]

Спокойно колега точно този тип деца стават много будни след време и аз бях същия в пубертета :D но сега съм неочаквано кротък и смирен Аз се радвам,че има такива деца за разлика от нас те едва ли ще търпят случващото се в страната след време Успокой се времето ще я промени

[D. Stanev]

Като баща на две щерки и като психолог ще споделя малко от моя опит. В къщи по принцип жената има основна роля за възпитанието, понеже става въпрос за момичета... аз съм малко по-настрани и общо взето играя ролята на "добрия тате" съзаклятник и приятел. Още от много малка щерката (голямата) е свикнала с моята майтапчийска реплика "добрия тате и лошата мама" Общо взето става въпрос за създаване на единен стандарт и модел за възпитание, в който родителите да се допълват, а не да си рушат взаимно авторитета. От съвсем ранна възраст аз провокирам "контролирани" лудории, като по този начин задоволявам датския стремеж към нови преживявания като елемент от натрупването на предметно-сетивен опит. От тригодишна щерката се катери като маймуне и майка и изпада в ужас, но аз я насърчавам и и обяснявам как да се държи... Още от пети клас ходи на карате, вече е със син колан и там ги тренират яко - това е много важно понеже там ги учат на дисциплина и по този начин укрепва волята. Сама реши да учи в ЕГ и сега и е много трудно, но аз съвсем приятелски и напомних, че това е единствено следствие от НЕЙНИЯТ ИЗБОР. Общо взето идеята е да се изгради доверително отношение и авторитет като на приятел а не на родител (понеже родителският се срива в пубертета). Как става най-лесно това - с вършене на съвместни дейности с актуално за възрастта съдържание (в моя случай това е ходене по рок концерти и "позволение" да се движи с хеви метъл атрибути и облекло). Въпросът е всичко да е контролирано. В един момент възникна идея за татуирвка, която на мен въобще не ми се понрави и започнах отдалеч един разговор за произхода на татуиравките от древността... и я доведох до заключението, което желаех.Изграждането на авторитет става постепенно, но е най-сигурния начин за оказване на влияние върху децата. Много често в отношенията си с децата подхождаме механично с готови фрази "не така", "не може"... и пр. ограничителни послания, които пораждат несъзнателен стремеж към протест и отрицание. Този тип ограничения често се "компенсират" от родителите с различни глезотии и задоволяване на някои прищевки (родителите компенсират гузната си съвест), което пък поражда другото познато клише "Искам" (виждали сме как притеснени майки влачат по улицата такива инатливи хлапета искащи нещо). Просто сегашнит деца са много по-информирани и мислещи, отколкото ние допускаме.

[PREDATORst]

Ъъъъъъъъ Яворе тва все едно за мойта щерка си го писал.Аз пък си мислех че Бабите до там съ я докарали

[vital]

Аз съм много малък(21), но мога да изкажа мнение "от другата страна", тъй като спомените ми от детството са доста скорошни...Не са ме били никога, но това не ми пречи да имам уважението на родителите ми. Просто от много малък са се държали с мен като с възрастен. Когато не са искали да правя нещо, или са ме оставяли "да се опаря"(ако разбира се не е нещо опасно), или са ми обяснявали причината. Както и са ми възлагали разни отговорности. Пример, който аз не помня, но са ми разказвали. Като много малък когато съм искал нова количка са ми казвали, че за да я получа трябва да избера някоя стара количка, която да почистя и да я продадем в магазина(която разбира се никой не купува, но идеята е в старанието и да разбера от къде идват "паричките").

[nai7]

Според мен приятелю малко си му изпуснал края,моята е на 4,5г и също има характер,майка си я прави да си говори сама ама аз нещата ги решавам само като я погледна.Преди 2 г не искаше да дава на майка и да и мие зъбите и я ударих по дупето много силно не знам дали е от това ама много ме слуша,като казвам много каквото кажа става.Ако не иска да яде майка и ми звъни и по телефона ги решавам нещата.

[pr_00f]

Уфффф, Ужас е просто и при мен ситуацията е да си такова мамата с двете дребни извергчета.Изобщо не ми се пише с какво ни се налага да се сблъскваме с жена ми всеки ден.Просто за всяка ситуация си има и различен подход, па ако трябва и бой ( все пак не сме от желязо и ние)Иначе най-горещо препоръчвам на всички тази книгаhttp://books.bg/books/85/142689.htmlОпределено има какво да се научи от нея. Без значение дали детето е малко и ли вече пораснало.А има и подходи които помагат и при комуникацията с възрастни.

[tomny]

Яворе, според това, което съм чел, детето се опитва да ти каже, че бъркаш някъде. Опитай се да разбереш къде. С бой и дисциплина, в добрия случай няма да постигнеш нищо, а в лошия - напълно ще загубиш контакт с нея. Това, което мога да те посъветвам - чети, по възможност, не на български, ако трябва, потърси специалист. Не слушай глупостите, които ще ти кажат по форумите. Ние сме едно осакатено поколение, и съвета, който ще ти дадем, едва ли ще е добър.

[Immortal]

Лесно ви е на вас.Биете собствените си деца.А ако живеете с жена, която има дете от първи брак и това дете ви се качва на главата?За удряне и дума да не става!Как бихте се оправили, а?Питам, само хипотетично...засега?(Макар че имам опит от другата страна - и аз съм израстнал при втори баща и мога доста да се поуча от него, макар че не винаги нещата са били ОК, но като цяло не мога да се оплача, но както и Явор каза в началото - ние бяхме други).

[kiler_4o]

Не съм баща, но искам да ти дам само един дребен съвет... Не залагай на тотален контрол и дисциплина, защото там за мен е загубена кауза.Мои много близки хора пробваха така с дъщеря си и освен, че непрекъснато ги лъже - изобщо не знаят какво става реално с нея, тръгна по много лош път, те си мислят съвсем други неща за нея и понеже ми е много близка сега ми е много болна тема Всичко това тръгна от опитите на родителите й да контролират живота й още от малка и непрекъснато да й забраняват това и онова и да се опитват да й казват какво да прави... Инат си е и от години насам направо кара техните да си говорят сами... сега са постигнали някакво разбирателство, но единствено с това, че тя непрекъснато ги лъже и те не знаят какво става... И всичко това, защото дори веднъж не са се отнесли към нея като към възрастен човек...Нашите например още от малък се държаха с мен като възрастен и винаги сме си говорили сериозно, зачитали са моето мнение и дори да е грешно - са ме изслушвали и са ми казвали защо греша... Не знам дали е възможно при теб, не знам как стои положението, но ако можеш - просто стани й по-скоро приятел, от колкото баща... Това е единственият начин за мен... Много съм благодарен на нашите за начина, по който са ме възпитали и цял живот ще се опитвам да им се отблагодаря, защото съм осъзнал колко важно е това за живота, реализацята ми и изобщо за мен...Поздрави, Крум

[ls1]

Круме, не се сърди, но тежестта на мнението ти приключва с ’Не съм баща...’. Един ден, дай Боже, ще разбереш.

[vital]

ls1, не се сърди, но мисля че мнението му, както и моето(които почти се припокриват) имат някаква минимална тежест, защото спомените ни от детството са много по-близки от вашите и сме растнали в доста по-близкото миналото(90те, съответно и доста по-близко до сегашните времена).