Вижте на какво попаднах из другите форуми. Много интересно, само дето авторът е незнаен 
но явно е човек с дар слово.Здравейте! Много интересна дискусия се разгоря на тема "тъпите копелета, катаджиите". Аз живея в Германия. От скоро. Идвам си толкова често, колкото някои от колегите шофьори от провинцията ходят до София. Тези от вас, които четат в клуб "Рено" вероятно ме познават виртуално. Аз съм по душа пътешественик. Обичам всички видове транспорт, но най-вече и преди всичко - да шофирам. Последната година ми се събраха малко над 47 000 км. Това не е малко, нали? Докато шофираш имаш възможност да мислиш за много неща. Особено ако пътя е дълъг и живота е пред теб. Та и аз така - мисля си. Например - преди няколко месеца се случи да пътувам до България с колата за първи път. Голям страх брах - всички ми казваха "в Югославия да не замръкваш!", "в Хърватска да внимаваш", "стопаджии не вземай", "гледай да не заспиш". Все такива насърчителни съвети. Добре, викам си аз, един път да стигна до Калотина и съм си у дома - познавам всяко камъче по българските пътища в този район. Е, в Хърватска е почти като в Словения - тихо и спокойно, само дето магистралата е права и дълга и се пада баш когато най- ти се спи. Сърбия - по пътищата има малко коли, не толкова много дупки и известно количество полицаи. Карах със 140, при ограничение 120 и ме глобиха. Нито имах намерение да споря, нито време да увъртам. Платих си 25-те евро и ги включих в калкулацията на общите транспортни разходи. Всичко беше като по ноти докато не минах Калотина... Не знам дали някой от вас е бил с личната си кола извън Бългаия, в страна която не познава и в която примерно табелките по улиците са на друга писменост (примерно Гърция или Арабските страни). В такива случаи на човек му се иска останалите да прояват мъничко търпимост към забавените му реакции (щото примерно се опитва да разчете някой надпис) или щото не се ориентира. Мислейки си за принципа не реципрочност си рекох аз от Калотина до София да карам бавно и внимателно (пак са монтитали нови дупки на непознати, за мен, места). Изпревариха ме. Отдясно. С около 130. В това време аз давах мигач за да се върна обратно в моята лента, след като бях заобиколил току-що убит заек. Само късмета и добре вкоренения от немските магистрали навик да поглеждам през рамо спасиха нещастника, който ме изпревари, от това да го изблъсквам в канавката. В София. Гъмжило от коли. Движа се от Трайчо Костов (или както се казва вече таз улица) към Семинарията. Гадно кръстовище - без предимство си. Пешеходците едвам се промъкват, за да пресекат. Всички си пречим един на друг. Спирам за да дам път на кола, която е запушила всички ни, макар че е без предимство. Свиркат ми отзад - един вид, "копеле, тука не ти е Германия - мачкай го!". Чудя им се на акъла - аз бързам, затова предпочитам да се забавя мъничко. Нек’ъв келеш с прототипа на Голф I смуче биберона си и гордо се намъква в мястото, дето съм оставил, за да се промъкне нещастника, дето е без предимство. Усмихва ми се гордо и си остава там запушен незнайно до кога. Измъквам се от задръстването. Той сигурно още е там, смучейки биберона си. Както и да е. Два месеца по-късно. Този път минавам през България транзит. Целта е малоазиатската част на Турция. Две кратки почивки - една в София и една в Царево. От Мюнхен до София са 1300 километра. От София до Царево няма и 450. Разстоянието от Мюнхен до София вземам за 15 часа. Слизайки от колата си вземам душ и тръгвам да се разхождам. Уморен съм, но причината е по-скоро неудобната поза и дългото взиране в пътя. Разстоянието от София до Царево вземам за 6 часа. Избехнах три челни сблъсъка. По магистралата правихме тройно разминаване. Няколко пъти ме засякоха. Едвам не блъснах каруца. Къде е тоя, дето каза, че нямало война по пътищата?! Че то усещането е, все едно, че участваш в кастинг за каскадьори. И това при положение, че съм с кола с немски номера - т.е. би трябвало останалите да предположат, че идвам от дълъг (минимум 1000 километров) път и не се ориентирам в обстановката. Признавам, че леко се изнервих. Сигурно от зодията или от 1/4-та арменска кръв. Включих дългите светлини и фаровете за мъгла и почнах да карам със 120 при ограничение 90 (когато си с немска книжка това обикновено води до лист хартия, наричащ се акт, който ползваш за увиване на банички). Почнаха да ми правят път. Едно Голфче, от тези с пеленачетата, така се същиса, че дори даде ляв мигач, когато изпреварваше. Странна работа. Стана ми тъпо. Намалих до 90, изключих дългите. Загасих и фаровете за мъгла. Престанах да обръщам внимание на самоубийците. В Царево приятелите ми ме питаха дали не съм видял призрак та съм толкова блед. И това при положение, че предните лета, докато живеех още в България, беше обичайно петък вечер да се метнем на колата и да идем почивните дни на море. Губи се тренинг, явно. Турция. 70 милионна държава. Магистрали, първокласни пътища, черни пътища. На места няма пътища. Подготовката за пътешествието е отнела 2 месеца. Четеш всичко, що е написано в интернет и по пътеводителите. Информация бол. И на всякъде еднозначно - съветват те, ако нямаш здрави нерви и поне 10 годишен стаж и не си с кола под наем В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ ДА НЕ ШОФИРАШ. Движението било "А Д". Минаваме границата при Малко Трърново. Рано сутрин. Няма коли. Разсъмва се окончателно. Стигаме до ферибота. Два часа по-късно сме в Мала Азия. Къде по дяволите са невъзпитаните, неопитни и жестоки турски шофьори?! Lonely Planet не може да греши. На магистралата сме. Слизаме от нея - движим се по пърокласен път. Ето - наближаваме Измир. Тука, викам си, вече трябва да чакаме огъване на ламарините. Примирил съм се, че ако не ми откраднат колата, поне ще трябва да я изчуквам. Ма къде, да му се невиди, са тея шофьори. И нямат ли голфове тука, да му се незнае. Вече 6 часа шофираме и само отляво ни изпреварват (ако успеят, де, щото ние караме с колкото е ограничението + 10 % отгоре). И мигачи дават. И ние даваме мигачи, ма то е щото колата един вид си е свикнала. "Влачим" се зад един ТИР. От тези, турските, дето ги карат най-гадните шофьори в света. В колоната сме 10 коли. Завой след завой. Заел съм поза за самоотбрана - а някой от тези зад мене реши да ме изпревари - ще го засека викам си. Не щат, мамка им гяурска - карат чинно зад мене. По едно време ТИР-аджиията, потомък на тези дето са ни колили и бесили, дава за кратко десен мигач. Знака ми е познат от далечната Германия - изпреварвай, един вид, пред мене е чисто. Викам си, тоя само ако ме будалка, като се срещнеме горе на небето не знам какво ще го правя. Включвам две предавки по-надолу и с 5000 оборота профучавам покрай него. Чисто е. Тоя верно не ме е излъгал. С носталгия си припомням за ставащата все по-далечна Германия и му мигвам с аварийните светлини веднъж. Един вид - "Тешек кюр комшу" (благодаря) - човек излезе. Той ми мигва с фаровете. Демек, казва, хора сме, ще си помагаме. Шантава работа. Пак ми става тъпо. Сещам се за първите години, когато имах книжка. Четвърти километър. Кръговото. Връщам се от клиент, страшно изморен. Боли ме зъб. Зима е и кишата по булеварда е невъзможна. Мисля си как по-скоро ще оставя служебната кола, ще ида вкющи и ще спя, спя, спя... Движа се умерено бързо, с 80. При ограничение 80. В най-лявата лента. Давам мигач за престрояване. Изневиделица от локалното изниква "нещо". Нямам време да реагирам. "Нещото" просто застава пред мене. Движи се с 60 километра в час, но ускорява. Набивам спирачки. Колата поднася и се удря в мантинелата. Извивам волана. През предницата минава една Ифа. "Нещото" дори не намалява, за да види от любопитство ламарините, в които се е превърнала служебната кола. Ифата - и тя продължава. Успявам да овладея колата и спирам остатъците от нея в един храст край пътя. Трескаво се опитвам да се сетя как се казвам. Мозъка ми отказва да работи и аз го оставям намира. Усещането е приятно. С крайчеца на подсъзнанието си улавям зачатък на следната мисъл - сигурно заради това толкова хора по пътищата не мислят - та то било толкова прекрасно - само натискаш педала и ръчкаш скоростите (ако си късметлия да не си с "автоматик"). Спомените избледняват и пак връщам съзнанието си, там където му е мястото - тук и сега. Отново съм в Турция и духом. За 6 дена шофиране, по около 300 километра минимум на ден не се случи нито веднъж да ни засекат, да ни отнемат предимство или да ни "натиснат". Дали защото ни мислеха за турски гастарбайтери. Може би. Искам и в България да ме мислят за мияч на чинии от Канада, но поне веднъж да ме пуснат ако съм се объркал и съм вляззл без предимство на някое кръстовище. Искам поне веднъж някой да ми се усмихне когато пресичам ПЕША, С ПРЕДИМСТВО и той завива и да спре и да ме изчака, докато си връзвам връзките на обувките на платното. Искам поне веднъж ако аз спра и дам път на някого и му се усмихна, той да махне с ръка и да каже наум "благодаря ти". Толкова ли е трудно?! Па трудно е. Най-важното в живота е да не настинеме и да не се минеме. Нали така? Оня ден дори измислих начин как да парикирам на място, с ограничено време за паркиране, за по цял ден. Много хитра работа. Жалко че нямам време да направя механизма - трябва да работЯ, а в събота и неделя ще отскоча до банката, за да си броя парите. Както се е видяло май ще си плащам таксата от 50 цента за P+R и ще пътувам из Мюнхен с метро за 5 евро. Между другото да разсея няколко прочетени във форума мита. Средната заплата на работниците, в завода, в чийто IT отдел работя е между 1500 и 2500 евро. Бруто. Нетото се получава, като умножите това число по 0,5, максимум по 0,7. Вчера гледах колите по паркинга. 2 бяха със всесезонни гуми, останалите - със зимни. Нямам идея от къде някой черпи информация за заплати от по 4000 и нагоре (чисто!). Моята информация е от информационната система, щото отговарям за нея. Такива заплати има, естествено, но познайте кои ги взимат - ми естествено - "Отличниците, Иванчо, отличниците"... Втория мит - нямало полицейски акции. Ха! Това пък къде го чухте?! По време на Октоберфест около Мюнхен има повече полиция от колкото на английски футболен мач. А оня ден по B12 (шосето дето свързва Пасау с Мюнхен) преброих точно 5 (пет!) полицейски патрула, всеки от по 4 полицая, които седяха на паркингите край пътя и спираха всичко дето е на 4 колела и може да се побере на паркинга и проверяваха дори налягането на гумите!!! И всичкото това, щото, разбирате ли, B12 бил пътя в Бавария с най-много произшествия. Нека да ви кажа моето мнение (ако сте имали търпението да стигнете в четенето до тука, искам да кажа, че остава съвсем мъничко ). Та моето мнение е, че в България трябва да има драконовски глоби. И не ми пука дали законът важи за всички или не. Искам да изгарят и добрите хорица, дето не са имали пари да си купят хубави гуми и са тръгнали с "джапанки" по зимните пътища, па макар и "съобразявайки се с това". Искам полицаите да спират всеки, дето кара с два пръста а с цяла ръка държи безценния "жисеем", дето струва колкото две негови месечни заплати. Не ми пука, че в момента може да се обажда на болната си майка и бърза да вземе невръстната си дъщеричка от детската градина. Все ми е едно дали през това време порай полицая са минали 3 мутри с BMW 9000 и кусур, дето са карали без ръце, със затворени очи, обърнати назад и гледащи телевизия. Все ми е едно, повярвайте ми. И на вас трябва да ви е все едно, като се замислите. Ето логичното обяснение: ако сте толкова бедни и честни, последното нещо което искате да направите, според мен, ще е да вгорчите нечий чужд живот като предизвикате катастрофа. Без значение дали от самонадеяност, непредпазливост или небрежност. Нали всички се борим срещу неправдата? Ми хайде тогава да не се борим срещо нещо, чрез неговото умножаване. Че ще стане като борбата за мир с атомни бомби. Простата сметка е, че ако идиотите по пътищата се намалят с 80% и от тях 100% са бедни, честни и/или глупави хора, то идиотите все пак са се намалили със 80%. По добре другите 20% идиоти, недосегаеми от закона, да са 100% мутри, но да са само 20%. Някак по-леко е да живееш с 80% нормални хора и 20% мутри. Аз имам 12 години активно шофиране в България и още 2 в чужбина. Считам се за човек с умерен късмет. Спирали са ме катаджии много пъти. И никога не се е случвало тези корумпирани, тъпи, некадърни говеда да ме спрат И глобят, щото съм им несимпатичен. Все е имало защо, мамка му - я фар няма да работи, я колата е минала на преглед преди 13 месеца, я при ограничение 80 аз съм карал със 100... Как пък веднъж не се случи да ме глобят, щото карам червен форд, а катаджията е левскар 
- тогава щях и аз да мога да рисувам снежинки и надписи M+S по летните си гуми без да ми е терсене. Е, сполай ви. На желаещите да си рисуват зимни гуми мога да пратя пресни снимки от моите Michelin. Вчера на A3 ги пробвах и вдигнах 195 - Реното не може да вдигне повече. Един присветкаше отзад. Беше с Ламбурджини. Искаше да му направя място. Докато ме подминаваше погледнах кой е тоя нахалник. И тоя дъвчеше биберон и се хилеше като зелка. И тука, значи, имало такива.... С пожелание да не настинете и поне веднъж да се минете, пускайки някого пред вас без той да е в правото си... Лошото на хубавото и хубавото на лошото е, че свършват!
но явно е човек с дар слово.Здравейте! Много интересна дискусия се разгоря на тема "тъпите копелета, катаджиите". Аз живея в Германия. От скоро. Идвам си толкова често, колкото някои от колегите шофьори от провинцията ходят до София. Тези от вас, които четат в клуб "Рено" вероятно ме познават виртуално. Аз съм по душа пътешественик. Обичам всички видове транспорт, но най-вече и преди всичко - да шофирам. Последната година ми се събраха малко над 47 000 км. Това не е малко, нали? Докато шофираш имаш възможност да мислиш за много неща. Особено ако пътя е дълъг и живота е пред теб. Та и аз така - мисля си. Например - преди няколко месеца се случи да пътувам до България с колата за първи път. Голям страх брах - всички ми казваха "в Югославия да не замръкваш!", "в Хърватска да внимаваш", "стопаджии не вземай", "гледай да не заспиш". Все такива насърчителни съвети. Добре, викам си аз, един път да стигна до Калотина и съм си у дома - познавам всяко камъче по българските пътища в този район. Е, в Хърватска е почти като в Словения - тихо и спокойно, само дето магистралата е права и дълга и се пада баш когато най- ти се спи. Сърбия - по пътищата има малко коли, не толкова много дупки и известно количество полицаи. Карах със 140, при ограничение 120 и ме глобиха. Нито имах намерение да споря, нито време да увъртам. Платих си 25-те евро и ги включих в калкулацията на общите транспортни разходи. Всичко беше като по ноти докато не минах Калотина... Не знам дали някой от вас е бил с личната си кола извън Бългаия, в страна която не познава и в която примерно табелките по улиците са на друга писменост (примерно Гърция или Арабските страни). В такива случаи на човек му се иска останалите да прояват мъничко търпимост към забавените му реакции (щото примерно се опитва да разчете някой надпис) или щото не се ориентира. Мислейки си за принципа не реципрочност си рекох аз от Калотина до София да карам бавно и внимателно (пак са монтитали нови дупки на непознати, за мен, места). Изпревариха ме. Отдясно. С около 130. В това време аз давах мигач за да се върна обратно в моята лента, след като бях заобиколил току-що убит заек. Само късмета и добре вкоренения от немските магистрали навик да поглеждам през рамо спасиха нещастника, който ме изпревари, от това да го изблъсквам в канавката. В София. Гъмжило от коли. Движа се от Трайчо Костов (или както се казва вече таз улица) към Семинарията. Гадно кръстовище - без предимство си. Пешеходците едвам се промъкват, за да пресекат. Всички си пречим един на друг. Спирам за да дам път на кола, която е запушила всички ни, макар че е без предимство. Свиркат ми отзад - един вид, "копеле, тука не ти е Германия - мачкай го!". Чудя им се на акъла - аз бързам, затова предпочитам да се забавя мъничко. Нек’ъв келеш с прототипа на Голф I смуче биберона си и гордо се намъква в мястото, дето съм оставил, за да се промъкне нещастника, дето е без предимство. Усмихва ми се гордо и си остава там запушен незнайно до кога. Измъквам се от задръстването. Той сигурно още е там, смучейки биберона си. Както и да е. Два месеца по-късно. Този път минавам през България транзит. Целта е малоазиатската част на Турция. Две кратки почивки - една в София и една в Царево. От Мюнхен до София са 1300 километра. От София до Царево няма и 450. Разстоянието от Мюнхен до София вземам за 15 часа. Слизайки от колата си вземам душ и тръгвам да се разхождам. Уморен съм, но причината е по-скоро неудобната поза и дългото взиране в пътя. Разстоянието от София до Царево вземам за 6 часа. Избехнах три челни сблъсъка. По магистралата правихме тройно разминаване. Няколко пъти ме засякоха. Едвам не блъснах каруца. Къде е тоя, дето каза, че нямало война по пътищата?! Че то усещането е, все едно, че участваш в кастинг за каскадьори. И това при положение, че съм с кола с немски номера - т.е. би трябвало останалите да предположат, че идвам от дълъг (минимум 1000 километров) път и не се ориентирам в обстановката. Признавам, че леко се изнервих. Сигурно от зодията или от 1/4-та арменска кръв. Включих дългите светлини и фаровете за мъгла и почнах да карам със 120 при ограничение 90 (когато си с немска книжка това обикновено води до лист хартия, наричащ се акт, който ползваш за увиване на банички). Почнаха да ми правят път. Едно Голфче, от тези с пеленачетата, така се същиса, че дори даде ляв мигач, когато изпреварваше. Странна работа. Стана ми тъпо. Намалих до 90, изключих дългите. Загасих и фаровете за мъгла. Престанах да обръщам внимание на самоубийците. В Царево приятелите ми ме питаха дали не съм видял призрак та съм толкова блед. И това при положение, че предните лета, докато живеех още в България, беше обичайно петък вечер да се метнем на колата и да идем почивните дни на море. Губи се тренинг, явно. Турция. 70 милионна държава. Магистрали, първокласни пътища, черни пътища. На места няма пътища. Подготовката за пътешествието е отнела 2 месеца. Четеш всичко, що е написано в интернет и по пътеводителите. Информация бол. И на всякъде еднозначно - съветват те, ако нямаш здрави нерви и поне 10 годишен стаж и не си с кола под наем В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ ДА НЕ ШОФИРАШ. Движението било "А Д". Минаваме границата при Малко Трърново. Рано сутрин. Няма коли. Разсъмва се окончателно. Стигаме до ферибота. Два часа по-късно сме в Мала Азия. Къде по дяволите са невъзпитаните, неопитни и жестоки турски шофьори?! Lonely Planet не може да греши. На магистралата сме. Слизаме от нея - движим се по пърокласен път. Ето - наближаваме Измир. Тука, викам си, вече трябва да чакаме огъване на ламарините. Примирил съм се, че ако не ми откраднат колата, поне ще трябва да я изчуквам. Ма къде, да му се невиди, са тея шофьори. И нямат ли голфове тука, да му се незнае. Вече 6 часа шофираме и само отляво ни изпреварват (ако успеят, де, щото ние караме с колкото е ограничението + 10 % отгоре). И мигачи дават. И ние даваме мигачи, ма то е щото колата един вид си е свикнала. "Влачим" се зад един ТИР. От тези, турските, дето ги карат най-гадните шофьори в света. В колоната сме 10 коли. Завой след завой. Заел съм поза за самоотбрана - а някой от тези зад мене реши да ме изпревари - ще го засека викам си. Не щат, мамка им гяурска - карат чинно зад мене. По едно време ТИР-аджиията, потомък на тези дето са ни колили и бесили, дава за кратко десен мигач. Знака ми е познат от далечната Германия - изпреварвай, един вид, пред мене е чисто. Викам си, тоя само ако ме будалка, като се срещнеме горе на небето не знам какво ще го правя. Включвам две предавки по-надолу и с 5000 оборота профучавам покрай него. Чисто е. Тоя верно не ме е излъгал. С носталгия си припомням за ставащата все по-далечна Германия и му мигвам с аварийните светлини веднъж. Един вид - "Тешек кюр комшу" (благодаря) - човек излезе. Той ми мигва с фаровете. Демек, казва, хора сме, ще си помагаме. Шантава работа. Пак ми става тъпо. Сещам се за първите години, когато имах книжка. Четвърти километър. Кръговото. Връщам се от клиент, страшно изморен. Боли ме зъб. Зима е и кишата по булеварда е невъзможна. Мисля си как по-скоро ще оставя служебната кола, ще ида вкющи и ще спя, спя, спя... Движа се умерено бързо, с 80. При ограничение 80. В най-лявата лента. Давам мигач за престрояване. Изневиделица от локалното изниква "нещо". Нямам време да реагирам. "Нещото" просто застава пред мене. Движи се с 60 километра в час, но ускорява. Набивам спирачки. Колата поднася и се удря в мантинелата. Извивам волана. През предницата минава една Ифа. "Нещото" дори не намалява, за да види от любопитство ламарините, в които се е превърнала служебната кола. Ифата - и тя продължава. Успявам да овладея колата и спирам остатъците от нея в един храст край пътя. Трескаво се опитвам да се сетя как се казвам. Мозъка ми отказва да работи и аз го оставям намира. Усещането е приятно. С крайчеца на подсъзнанието си улавям зачатък на следната мисъл - сигурно заради това толкова хора по пътищата не мислят - та то било толкова прекрасно - само натискаш педала и ръчкаш скоростите (ако си късметлия да не си с "автоматик"). Спомените избледняват и пак връщам съзнанието си, там където му е мястото - тук и сега. Отново съм в Турция и духом. За 6 дена шофиране, по около 300 километра минимум на ден не се случи нито веднъж да ни засекат, да ни отнемат предимство или да ни "натиснат". Дали защото ни мислеха за турски гастарбайтери. Може би. Искам и в България да ме мислят за мияч на чинии от Канада, но поне веднъж да ме пуснат ако съм се объркал и съм вляззл без предимство на някое кръстовище. Искам поне веднъж някой да ми се усмихне когато пресичам ПЕША, С ПРЕДИМСТВО и той завива и да спре и да ме изчака, докато си връзвам връзките на обувките на платното. Искам поне веднъж ако аз спра и дам път на някого и му се усмихна, той да махне с ръка и да каже наум "благодаря ти". Толкова ли е трудно?! Па трудно е. Най-важното в живота е да не настинеме и да не се минеме. Нали така? Оня ден дори измислих начин как да парикирам на място, с ограничено време за паркиране, за по цял ден. Много хитра работа. Жалко че нямам време да направя механизма - трябва да работЯ, а в събота и неделя ще отскоча до банката, за да си броя парите. Както се е видяло май ще си плащам таксата от 50 цента за P+R и ще пътувам из Мюнхен с метро за 5 евро. Между другото да разсея няколко прочетени във форума мита. Средната заплата на работниците, в завода, в чийто IT отдел работя е между 1500 и 2500 евро. Бруто. Нетото се получава, като умножите това число по 0,5, максимум по 0,7. Вчера гледах колите по паркинга. 2 бяха със всесезонни гуми, останалите - със зимни. Нямам идея от къде някой черпи информация за заплати от по 4000 и нагоре (чисто!). Моята информация е от информационната система, щото отговарям за нея. Такива заплати има, естествено, но познайте кои ги взимат - ми естествено - "Отличниците, Иванчо, отличниците"... Втория мит - нямало полицейски акции. Ха! Това пък къде го чухте?! По време на Октоберфест около Мюнхен има повече полиция от колкото на английски футболен мач. А оня ден по B12 (шосето дето свързва Пасау с Мюнхен) преброих точно 5 (пет!) полицейски патрула, всеки от по 4 полицая, които седяха на паркингите край пътя и спираха всичко дето е на 4 колела и може да се побере на паркинга и проверяваха дори налягането на гумите!!! И всичкото това, щото, разбирате ли, B12 бил пътя в Бавария с най-много произшествия. Нека да ви кажа моето мнение (ако сте имали търпението да стигнете в четенето до тука, искам да кажа, че остава съвсем мъничко ). Та моето мнение е, че в България трябва да има драконовски глоби. И не ми пука дали законът важи за всички или не. Искам да изгарят и добрите хорица, дето не са имали пари да си купят хубави гуми и са тръгнали с "джапанки" по зимните пътища, па макар и "съобразявайки се с това". Искам полицаите да спират всеки, дето кара с два пръста а с цяла ръка държи безценния "жисеем", дето струва колкото две негови месечни заплати. Не ми пука, че в момента може да се обажда на болната си майка и бърза да вземе невръстната си дъщеричка от детската градина. Все ми е едно дали през това време порай полицая са минали 3 мутри с BMW 9000 и кусур, дето са карали без ръце, със затворени очи, обърнати назад и гледащи телевизия. Все ми е едно, повярвайте ми. И на вас трябва да ви е все едно, като се замислите. Ето логичното обяснение: ако сте толкова бедни и честни, последното нещо което искате да направите, според мен, ще е да вгорчите нечий чужд живот като предизвикате катастрофа. Без значение дали от самонадеяност, непредпазливост или небрежност. Нали всички се борим срещу неправдата? Ми хайде тогава да не се борим срещо нещо, чрез неговото умножаване. Че ще стане като борбата за мир с атомни бомби. Простата сметка е, че ако идиотите по пътищата се намалят с 80% и от тях 100% са бедни, честни и/или глупави хора, то идиотите все пак са се намалили със 80%. По добре другите 20% идиоти, недосегаеми от закона, да са 100% мутри, но да са само 20%. Някак по-леко е да живееш с 80% нормални хора и 20% мутри. Аз имам 12 години активно шофиране в България и още 2 в чужбина. Считам се за човек с умерен късмет. Спирали са ме катаджии много пъти. И никога не се е случвало тези корумпирани, тъпи, некадърни говеда да ме спрат И глобят, щото съм им несимпатичен. Все е имало защо, мамка му - я фар няма да работи, я колата е минала на преглед преди 13 месеца, я при ограничение 80 аз съм карал със 100... Как пък веднъж не се случи да ме глобят, щото карам червен форд, а катаджията е левскар - тогава щях и аз да мога да рисувам снежинки и надписи M+S по летните си гуми без да ми е терсене. Е, сполай ви. На желаещите да си рисуват зимни гуми мога да пратя пресни снимки от моите Michelin. Вчера на A3 ги пробвах и вдигнах 195 - Реното не може да вдигне повече. Един присветкаше отзад. Беше с Ламбурджини. Искаше да му направя място. Докато ме подминаваше погледнах кой е тоя нахалник. И тоя дъвчеше биберон и се хилеше като зелка. И тука, значи, имало такива.... С пожелание да не настинете и поне веднъж да се минете, пускайки някого пред вас без той да е в правото си... Лошото на хубавото и хубавото на лошото е, че свършват!
Sorry
Коментар