Круизът...

[ntodorov]

Колкото повече вървяхме по улицата, толкова повече "пейзажът" ставаше различен и страшен на моменти.Дойде и момент, в който се притеснихме за нашата цялост и тази на децата и се прибрахме. :P Германецът вече гледаше лошо, а на няколко пъти се опитваха да ни предлагат "стока". Явно бяхме излязохме от коловоза,но бързо се вкарахме в правилния де.

[ntodorov]

Баровската част беше по-недостъпна, но по-безопасна.

[ntodorov]

Още:

[ntodorov]

И те така през Берлин, София и...в Бургас.Край.

[ntodorov]

Увод: Беше ми за сефте. Последния път, когато плавах беше, като матрос на редовна военна служба на противолодъчен кораб във ВМБ Атия. Тогава съм плавал против волята си, но с вмененото усещането, че изпълнявам дълг. Сега 25 (двадесет и пет) години по-късно реализирах едно свое желание и нещо, като мечта за съпругата и щерка ми. Круиз из Северно море. Морската шир не ни е цел. Гледаме си я ежедневно, но обичаме да пътуваме из странство и вече смея да твърдя, че май ни остана...само това желание. Спряхме да се ограждаме с мимолетни материалности и спонтанно решихме да станем граждани на света. Пиша всичко това за да ме четете с ясната презумпция за какво живея. Този круиз беше и първото излизане на щерка ми извън страната. Със съпругата ми се чувствахме малко по-отговорни в този си воаяж, защото тепърва трябваше да показваме на отрочето и другата част от света - тази извън животът тук. Круиза го бяхме планирали още през февруари и се възползвахме от едно прилично намаление. Посредникът ни беше БГ фирма. Изборът на корабна компания не беше важен за нас. Търсихме нещо с обиколка из Северния Юръп, и намерихме офертата Хамбург-Льо Хавър-Саутхяптмън-Зеебрюж-Амстердам-Хамбург на MSC и техния кораб Magnifika. Пазарихме я веднага. Цената ни удовлетвори, условията също, а като за капак на дата точно 3 дена преди кораба да отплава намерихме и много евтини самолетни билети за Берлин нa една от ниско-бюджетните, но предпочитана от нас авио - компании Easy Jet Пътуването: Започна от Бургас в 22.10 часа на 10.09.14г. от перона на нощния влак за София. Летяхме от София за Берлин на 11.09.14 г в 9.00 часа сутринта и не исках да кормувам през нощта. Пътувахме тримата в спален вагон и бяхме очаровани. Чисти чаршафи, климатик във всяко купе, лед светлинки и чистота. Не знаех, че БДЖ са закупили такива вагони и определено се почуствахме европейци още на ЖП линията Бургас - София. Проспахме блажено целия път, а за полета бяхме свежи и в добро настроение. Не бях ходил в обединения Берлин, познавах само източния град. Хотелът ни беше далеч от летището, в Западната част от града на улица Вилмесдорфщрасе. Оказа се, че макар и на сляпо сме избрали не лош район. Лошото беше само, че хотелът се оказа собственост на турски гражданин, който ни вгорчи малко първите впечатления, като към договорената по нет-а цена ни поиска пари за чаршафи, хавлии и тем подобни битовизми. Балканска му работа, но пък разликата от десет евро на ден не биваше да ни разваля настроението... Берлинчани се оказаха студени хора. Роботизирани, педантични, когато трябва и когато не и много дразнещо упорити в ината си. Така например в историческия музей не запомних толкова бюст-статуята на Нефертити, колкото неистовото желание на един служител в музея да не си държим якетата в ръка, а да ги носим...облечени на нас. Беше задушно в едните зали, а в другите си имаше климатично проветрение. Не беше желателно, нито пък нормално да се потиш в едните и да се охлаждаш рязко в другите, но пък понесохме и това правило без повече да се чудим. Мина ни бързо. В Берлин видяхме щастливите животни в Зоологическата градина, аквариума, Бранденбургската врата, возихме се на обиколния им автобус с номер 100, видяхме катедралата им с умишлено незакритите "шарки" от снарядите на "руския ботуш" от края на Втората световна, качихме се на Берлинската кула построена от източните германци в началото на 70-те. Улучихме ден с мъгла и освен да си гледаме отраженията в панорамните стъкла и да се облекчим физиологично в тоалетната над главите на берлинчани - друго не направихме...Преди да се качим на кулата бяхме проверявани, като терористи, минавайки през всякакви детектори и машинки. Там изживяхме поредния от общия низ "масажи" с цел сигурност. Най-впечатлен останах от Райхстага или Бундесстага по ново му. Там също бяхме проверявани. Летищната проверка беше слаба бира пред тази. Тук трябваше да се констатират всички бурмички, гайки по гащите или обувките, а сребърния синджир, който нося на врата си ме вкара в неудобство, когато ме отделиха в отделна клетка за да ми обърнат по-специално внимание. Уж вежлив беше полицая, но размерите му на годзила ме притесняваха и ме караха да се чувствам, като заблуден заек на магистрала. Полицая ме опипа по всички атрибутни неравности докато не се убеди, че "пифкам" особено само откъм врата. Пуснаха ме почти с гащи навити на букаи. Догоних семейството си в оправяне на колани, ципове и копчалъци. Те ме чакаха с една ново и бързо - сформирана група от любопитни, като нас туристи. Водеха ни някакви момчета с радио-слушалки, говореха на немски, гледаха страшно, а аз внезапно се почувствах, като воден към...концлагер. Качиха ни в едни асансьори в самия бундесстаг ( немския парламент ) и обезумях. Обезумях от нещо, като купол от където виждах парламента, виждах го целия на длан и от високо. Нямаше депутатско местенце, което да беше останало скрито. Докато си събирах мандибулата един любезен глас от предварително дадената ми гид слушалка обясни, че всеки гражданин по всяко време може да влезе, да седне в парламента сред депутатите и да присъства на всяко едно заседание. Гостите на света - също. . Ние нямахме обаче този късмет, защото влязохме в Райхстага към 21.00 часа и г'син немския депутат вече спеше в отсрещната сграда с блиндирани стъкла. На сутринта, който имаше желание можеше да го посрещне на работното му място и да го гледа от високо, какво чете, пише или в коя анатомична дупка си бърка с пръстчето...Това последното няма, как да се случи при положение, че минимум 600 чифта любопитни очички ще го гледат, какво прави и поне толкова ушички ще го слушат, какво казва...ако има нещо за казване де. Та тези депутати са два пъти по-малко от нашите, като численост ( в такива условия може да няма и много желаещи де ) Отопляват се през зимата чрез една фуния от огледала, която е затворена в купол ( по който ние се катерим, като в спирала ). Освен това за отоплението се използвал и затопления от дишащите туристи ( минимум 2000 човека има по всяко време в купола) въздух, който бива и пречистван по някакъв си начин. Изглеждаше ми малко нереалистично, но дори и така да е немския политик беше успял да вмени във всеки немски гражданин своята прозрачност в действията или поне тази му е била идеята де...Трябва да се види. Берлинското метро ми се стори много объркано и разхвърляно. Три дена не можах да му схвана логиката. Лондонското е в пъти по-голямо и в пъти по-подредено. Тук имам чувството, че в началото на 90-те изтока и запада са си събрали дупките в една и са я нарекли Берлинско метро или U бан за открояване. Имат си и S бан . Разлика между тях не схванах, защото и едното и другото се завират под земята и се показват на нея. Пътува се с валидирани билети. Странна логика, ама пък щом германеца така е решил - добре. Независимо, че след 100 магии около автомата за продажба на билети ( той си признава само немския език ) се сдобиваш с билет за деня срещу 15 Е за трима човека. Въпреки това си все още нередовен до момента, в който не се "валидираш" на друга машинка преди да влезеш във влакчето...Както и да е. Ние българите сме още по-семпла нация и също обичаме лесните неща да стават трудно, но баш пък така ??? Дойде време да пътуваме към Хамбург, където от Алтона ни тръгваше кораба. Трите дена в Берлин преминаха някак си уморително и тегаво. Немския език ни куца. Трудно се разбирахме с местните и вече нямахме търпение да сменим обстановката и да се качим на корабчето за следващите градове извън Алемания. Пътувахме с един двуетажен автобус на Берлинербус. Пред входа на автобуса един младеж облечен, като стюард си направи нещо, като импровизирано студио. Докара си нещо, като катедра, зае важна стойка и привика всите 15 пътника по име. Шофьорът през това време отвори багажното и зачака, като пиколо. Ние имахме два куфара ( голям и малък ) и два ръчни багажа ( раници ). Когато си чухме имената престъпихме плахо и слушайки не чувахме, какво ни говореше "хер Флик"...а той ни е казвал, че за всеки качен от шофьора куфар дължим по 1 Е. Дадох 2 Е за двата си куфара с не особено разбиране, но бързо сметнах, колко пари съм спестил, когато прехвърлях преди години керемидите на вилата без този...шофьор. Пътувахме удобно и приятно, седяхме на панорамния прозорец на втория етаж и имахме късмета част от магистралата да бъде затворена за да минем през населени места. Спретнати, чисти и подредени селца с много зеленина, цветя и липса на огради. Навсякъде имаше само едно-етажни фамилни къщи за хора, които са се усетили на време, че нямат живота на орлите и, че всъщност не им трябват по-охолни домове. Все пак богатата Държава се усещаше навсякъде. Силата на държавността се виждаше и през прозореца на този автобус пък, колкото и всичко да изглеждаше просто, чисто, спретнато и подредено. Стигнахме до Хамбург и докато се изтягах на седалката с лошите помисли, че трябва да си влачим куфарите по метро и гари докато стигнем Алтона чувах шум от “разтоварване” на куфари. Щом чувах такъв шум, значи при разтоварването вече го няма онова нежното отношение, когато срещу 2 евро ни ги товареха. Това ми мина само, като мисъл докато се спускахме по стълбичките на автобуса. Когато вдишах Хамбургския въздух и погледнах към багажа си ми приседна буца на гърлото. Жена ми се беше добрала преди мен до големия куфар и буквално "ридаеше" над него. Видът му ме изуми. Почувствах се слаб и омерзен. Дъното на куфара ми приличаше на муцуната на френски булдог - събрано на едно място, а формата му беше меко казано футуристична. Прелката за стабилизиране на куфара във вертикално положение беше на съставните си части. Жена ми ги държеше в ръка. Погледнах с питащ поглед разтоварващия ( не беше шофьора) и срещнах още по-питащ от моя поглед. Ядосах се, защото швабата ми даде да разбера, че той няма никаква вина, за това че куфарът ми не е издържал изпитанието на свободното и волно падане от високо ( багажното на тези автобуси е на ниво около 1.50 ). Другите германци ни гледаха хем с почуда, хем със съпричастност. Отидох в офиса на фирмата им, който е на автогарата за да се жалвам. Посрещна ме едно едро русо момиче, което явно повече разбираше, какво си говорехме помежду ни със съпругата ми отколкото, какво аз исках да и кажа. Минахме на някакъв английски от, който разбирах само: "Сори. Ние вина нямаме." Обясних, че със същата фирма след 12 дена пак ще пътуваме и искам обезщетение. Мадамата се зарадва, че пак ще си говорим и ми би час за среща непосредствено преди тоталното ми отпътуване от Хамбург, а до тогава тя е щяла да се разбере със шефовете си, какво да бъде обезщетението ми "щом съм твърдял, че куфарът ми е счупен от тях". Замириса ми на нашенски тертип, но за да не губим излишно време и нерви тръгнахме с надеждата, че пак ще се срещнем... Познайте. Колкото аз съм на 20 години, толкова и се видяхме отново с това девойче 12 дена по-късно... Гадинки. Куфарът си остана за моя сметка, а влаченето му по гари и по Алтона си останаха мой кахър. Все едно трамвай теглих, а щерка ми имаше за задача да е винаги зад мен и да съблюдава футуристичните форми на куфара да не променят моментния си вид, защото следващия етап беше етапа на разпадането му и задаващия се ужас от вида на 20 кг. (по чекинг) разхвърлян багаж. Вървейки си по Алтона видяхме кораба на пристанището. Колкото повече вървяхме към него все по-голям ставаше той. Бяхме вече убити от умора. Не можех и да се зарадвам. Чудовище на 16 етажа, разгънати на 300 метра дължина. Докато гледах туй нЯщо до мен се приближи един момък. На елечето му имаше бадж с име и народност - Панама. Попита ме директно дали имам борден билет. Изкарах си разпечатката от закупуването му по Нет-а и очаквах легализирането му...И чудо. Чух си името, това на щерката и това на жена ми. Настръхнах. Значи наистина ще се качваме на този исполин. Пазят ни местата значи. Мнителността ми и тук взе връх след оная случка с немския автобус. На кораба обаче ни очакваше друго. Докато си потвърдим имената и ги обезпечим чрез паспортите си, багажът ни вече беше в други ръце. Въведени бяхме в един стъклен коридор широк около 30 метра и дълъг около 70 метра. Докато се движихме по него ни посрещаха хора от персонала на кораба. Всичко това се случваше още на пирса. Като по филмите. Усмихнати млади момчета и момичета. Попаднахме в този свят и бързо забравихме умората и пътните несгоди. Усмихвахме се и ние докато не чух на английски: " Вие от къде сте ?". Казах името на Родината и веднага бяхме ориентирани към друг шпалир, където едно момиче на около 25 годинки с усмивка до ушите каза на чист български: " Здравейте. Аз съм Петя. Много се радвам, че сте на нашия кораб. Българите ще бъдем около 30 човека." Обзе ме патриотично чувство...Петя беше хубаво и младо момиче. Облечено с униформа на корабната компания, изпъната, като струна, с делово и в същото време весело изражение, което ни даде достатъчно основание да се понадигнем и да заплуваме в свои води. Извън протокола и с изключителното предимството да говорим неразбираем за останалите пасажери и персонал език Петя ни светна в някои тънкости от круиза и в частност, как да ни бъде вътре хем добре, хем да не се харчим излишно. Презумпцията, че сме българи и повечето сме с лимитирани възможности спрямо гражданите на останалата Европа ни даваха достатъчно основание да си предаваме подобни конфиденциални информации. Секунди след, като Петя ни изпрати до следващия етап на приема ни я чух да вика: " Шефе, шефе. Ето там има още българи". Обърнах се, а шефът беше едро момче на около 30-35 години. Балканджия със същия костюм на корабната компания. Момчето се казваше Анатоли, българин, един от офицерите на кораба и шеф на...баровете в него. . Запознахме се. Държахме се така все едно се познавахме отдавна. Анатоли каза: "Ако знаеш, какво удоволствие ми е да видя българи тук...Влизайте и си правете кефа. Ако има проблеми ще разберете, как да ме намерите." След тези му думи надигнах глава и станах волна птичка. Бааах мааа му. Та тук шефа на кефа е Българин. Какво му трябва на човек...Анатоли повече не го срещнах, но си личеше, че го уважават служителите му, виждах го на снимки по кораба и по теле-програмата им. Докато ни водеха към утробата на туй грамадно нещо един веселяк ни покани за снимки. Само минути след това ни връчиха бордни карти с номер на каюта, името на ресторанта, в който щяхме да се храним и някакъв бар код по тях, който при прочитане на вход на или изход от кораба разчиташе снимките ни. Преминахме през уводния тунел ( от стъкло и метал ) и попаднахме на 6 - тия етаж на кораба, където бяха повечето барове, ресторанти и рецепцията. Мен ме пое една жена, щерка ми друга, а жена ми трета. Дадоха ни програма и карта за кораба, посочиха ни една ювелирна врата и ни казаха: Забавлявайте се с нас. Когато преминахме вратата корабът разкри утробата си в целия си блясък. Някакъв невероятен лукс, но не натрапващ се. Махагон, стъкло, кожа, плюш и цветен метал навсякъде. Лъскаво и феерично. Всичко обаче си беше на мястото. Навсякъде се чуваше лека и приятна музика. В този кораб миришеше страхотно. Навсякъде. Мирисът беше нещо средно между цветя и морски бриз. Асансьорът ни изведе до 12 етаж, където ни беше каютата. Случихме. Етаж над нас беше палубата с басейните, сладкарниците, баровете за пушачи, външните такива и ресторанта за всекидневното хранене. Тези палуби бяха оградени от стъкло. Чисто и прозрачно, като момина сълза. Докато гледах тези чудесии забравих за съпругата и щерката си. Вървяхме заедно и гледахме унесено с премрежен поглед. Багажът ни чакаше пред каютата. Каютата ни беше вътрешна без взор към морето, взор, който си имаме и у дома. Разликата в цената с отворената към синевата каюта беше самолетните ни билети. Определено обаче се опасявах да не повлияе клаустрофобично на семейството ми този избор...Уви. Нищо подобно. Хората са се погрижили за всичко. Лукс и вътре. Телевизор с уеб камера на мостика предаваше това, което се вижда от там. Все едно филистрина е там. Климатичната инсталация за персонални нужди вкарваше свеж въздух и създаваше добър комфорт. Кабината беше около 14 м2. Банята и тоалетната също пригласяха на общите условия. Всичко беше изпипано, като за спецификата на кораба, като средство за предвижване и 5 звездния му рейтинг. Трудна работа, но са се справили проектантите, дизайнерите и инженерите му. Този кораб е пуснат през 2010 година на вода в Хамбург. Технологичното му ниво е добро и отговарящо на всички съвременни изисквания. Чистотата е свещена там. Ръцете се мият с дезинфектант. Има такива машинки на всеки етаж, ъгъл и каюта. Никой не може да си позволи епидемия по време на плаване. Всичко е стерилно. Чиниите и чашите се стерилизират в автоклави. Топли са преди да бъдат изнесени за сервиране. Приборите за хранене са увити в кърпи за еднократна употреба. Персоналът е толкова голям, че докато станеш от някоя маса или стол идва човек да почиства. Срещаш повече персонал отколкото пасажери. Карат те да се чувстваш бял човек, независимо, кой си, какъв си и от къде си. Чувствахме се неловко на моменти, но пък не ни беше и зле де. Около 30 часа изкарахме на кораба без бряг докато се предвижим от Хамбург до Льо Хавър. От Елба излязохме към полунощ. В открито море ни полуля малко, но на това животно не се усещаше много качката. Люля ни по диферент и за това усещането беше, като лек замай. За това време се забавлявахме на кораба. Щерка ми предпочете басейна, жена ми не излизаше от залата за пушачи ( и аз ставам пушач в такава обстановка ) и палубата за “димящи”. Кафе, чай, вода - на корем. Ядене - на корем. Каквото душа му сака на човек - от пиле мляко. Шубера беше дълъг 120 метра. Шубер звучи грозно и неточно, защото това място, в което се поставяха кулинарните творения имаше вид на старовремска ракла обкована с метал и стъкло. Разположен в средата на огромен ресторант сред огромни прозорци от под до таван и откриващи морската шир с променящ се пейзаж. До прозорците бяха масите за хранене. Ядеш, пиеш и съзерцаваш. Взор навсейде. И надолу в краката си да погледнеш вълните и порива на кораба ще видиш. Красиво. Готвеше се в изобилие. Не можах да преброя предлаганите гозби, но имаше от всичко за всеки. Изхвърляше се и много. Кощунство, но явно така практикуват в Юръпа. Свидетелстват УЖ съпричастност към гладните, а изхвърлят храна в делата си...И ядат много тези хора. Къде го слагат и, къде го побират не знам ? Забавления иначе на кораба - много. Барове, локали, кина...Ние не се възползвахме от всичко, а и нямахме тези желания де. Иначе си е скъпо всичко вътре, ако използваш неща извън ал инклузива. Най-евтината бутилка вино в ресторанта беше 59 Е, водата за 0,5 л. си беше 3,5 Е, наливната бира - 5 Е. Ако реши човек да се поглези ще го поглезят. Масажа е 40 Е. Масажират филипинци и филипинки. Като по филмите - с масла и рози. Фризьори, фитнес треньори, учители по танци...Театъра е безплатен, влиза в ал инклузива и определено се пълнеше. Мюзикъли имаше най-вече. Всяка вечер от 18 до 20 часа и от 21 до 23 часа. Най-много се пълнеше...казиното. Пълнеше се от баби и дядовци. Сред тях имаше и явни аристократи, които лесно се разпознаваха дори и от нас. Най-много ни впечатлиха едни старци, на около 80. И бабата и дядото бяха изпънати, като струни. Дядото си ходеше вечерта с фрак, а бабата с вечерна рокля. Белите коси и посърнала кожа издаваха старостта им. Походката и маниерите - не толкова. Хранеха се в изискания ресторант, (различен от оня който описах по-горе с шубера и храна на ишлеме). Там вечерята си беше официална, а дрезкода беше изискан и стилен. След вечерята дядото пушеше пура в пригодената за това стая, а бабата отиваше в казиното. Пушалнята е обзаведена с червени кожени дивани и секции със стъклени врати зад, които имаше пури и отлежали питиета. Често срещахме възрастната двойка и в галерията, където двамата пиеха червено вино. Правеха ни впечатление. Аристократи, истински. Не като Евгени Минчев. Ние си ходехме по периферията на тези “събития”, но за миг не се почувствахме различни, по-низши или пък унизени. Напротив. Персонала искаше всеки да се чувства значим на това “возило” и успяваше. Ей така в занимания се добрахме до Льо Хавър.( местните го изговарят Льо Ав’р ) Страхотен град във Френска Нормандия. Веселяшки и купонджийски град. Чист и просторен. Този град е бил сринат през втората световна до основи, но е бил построен наново. Посетихме природо-научния музей там ( повече за медузите имаше материали ) и срещнахме друга българка работеща там. Научихме много от нея за града и местната култура. Видяхме рибната им борса. Разхвърляна по време на работа и безупречна след работния им ден. Огромна плажна ивица, но с чакъл. Въпреки това хората са я облагородили така, че на всеки да му е удобно. Много чист въздух. Дробовете ми се напълниха. Може би 30 и кусур часа по море ни дойдоха в повече и за това се радвах много на това градче. Местните се гордеят, че булевардът им “ Страсбург” е най-широкия във Франция и най-вече по-широк от... Шанз елизе. Поседнахме в катедралата им, запалихме свещ за загиналите моряци и войници от града. Пихме кафе на площада срещу плажа им, пазарувахме от техните магазини и... чухме сирената на кораба. Свиреше час преди сборния пункт на борда. Вечерта се забавлявахме по интереси. На другата сутрин в 10 часа бяхме в Саутхяптмън. Красив град. Готини хора. Англичаните са ми фаворити по душа. И този път не ме разочароваха. Истински морски хора. Свободни и необременени. Градът ми хареса много. Не бях го посещавал. Видяхме музея на Титаник, почетохме загиналите моряци от втората световна и Фолклендската война с Аржентина. Война, която и до сега не ми е ясна, но пък пред имената на загиналите 19-20 годишни момчета не останахме равнодушни. Били са на моите години тогава. Почетохме паметта им и изненадващо получихме одобрителни погледи от местните, които бяха там. Саутхяптмън е стар морски град. Много сгради от 18 век са запазени, а новите такива са “изтласкани” във вътрешността на града. Нощта мина на кораба - пак в занимания по интереси. На сутринта в 9 часа бяхме в Зеебрюж. Ползвахме шатъла до градчето и по-точно до гарата им Зее Дорп. На гарата нямаше човек. Един автомат и никаква идея, как да си купим билет до обекта на нашия поход Брюж. Тук е момента да спомена, че от кораба също се организираше екскурзия до Брюж, но на цена от 100 Е на човек. 300 Е ми се сториха много за моето семейство и се организирахме отново сами, а спестеното ще заделим за следващия воаяж. Та. След мъките покрай автомата за билети услужлив белгиец ни информира, че билети може да си купим и от кондуктора. Така и направихме. Пристигнахме в Брюж за 17 минути. Имах чувството, че в този делник белгийци нямаше по улицата. Все едно бомба беше паднала. Брюж ни плени обаче. Красив град, средновековни и поддържани къщи с много цветя и зеленина по тях. Канал сечеше града надлъж и шир. Лебеди, гъски, патици...Приказка. Първите белгийци, които създаваха някаква масовост видяхме на едно плащадче в старата част на града. Коне с каляски, павилиони за шоколади, наливна бира. Къщички в тиролски стил и много любезни хора. Белгийците ме впечатлиха с умението да не пречат в изборът ти и да бъдат в същото време много търпеливи. Ядохме истински марципан, купихме бонбони от всякакъв вид на килограм. Качихме се на лодка за разходка. Почти, като Венецианска гондола, но не баш. Разходихме се доволно, видяхме много и се развеселихме. Чувствахме се, като деца в приказка. Поседнахме в един парк. Седяхме, като местните на зелената морава и хранехме лебедите в близкото езеро. Беше ни забавно, отморяващо и разпускащо. Заредихме се с много енергия. Не ни пречеше да бъдем, като равни с местните. Играехме по свирката им и те ни приемаха. Хванахме си обратния влак за Зеебрюж за да разгледаме и това морско градче с голямо пристанище и преминаващата през него дълга и най-старата в Европа крайбрежна трамвайна линия. Много подреден и чист град. Хора нямаше по улиците, но пък яхтеното им пристанище беше пълно с рибарски лодки и яхти от различен калибър. Остана ни време да пием белгийска бира Jupiler от едно пъбче ориентирано с гръб към морето и с лице, към трамвайната линия. Противно на всяка първична логика. Оказа се, че рибари го посещават и гледката към морето не им действала така, като на почиващите по това крайбрежие. Те приемали морската шир, като работно място и когато отмаряли го...загърбвали. Логично и разбираемо. Не знам, какъв език говореха тези хора, но с жестове и чат пат английски се разбирахме. Звучаха ми странно, а ние очаквахме френски говор. И аз не знам защо. Всички ни гледаха дружелюбно, а собственикът на заведението имаше на рамото си игуана, която той изведнъж реши да бъде преместена на рамото на щерка ми. Премести я, а емоцията от тази среща и ведрата обстановка си останаха в нашите спомени. Бих живял там. Преди да се върнем на кораба влязохме в морския им музей състоящ се от един стар кораб и една...стара руска подводница. Мисля, че последната беше на въоръжение у нас. Допускам, че може да е продадена там. Съмненията ми се засилиха, когато влязох вътре и чух гласът на Валя Балканска. Белгийците явно свързват този глас със соца, Русия и България, като част от тогавашния строй. Не исках да мисля и да задълбавам повече, но ме доядя, че преди 10-на години същите такива подводници се нарязаха за скраб във ВМБ Варна, а белгийците печелят от тях с цена от 12 Е на човек за посещение в нея...Да не казвам, че съмненията ми са, че точно това е една от общо 3-те ни бивши подводници. Съвпаденията са много, защото точно по това време белгийците ни харизаха една стара тяхна фрегата, която и в момента е на въоръжение във ВМБ Атия под егидата на НАТО………….. Отпътувахме от Зеебрюж, а на другата сутрин бяхме в Амстердам - за цели 36 часа. Не бях ходил там. Точехме се много...Останахме обаче тотално разочаровани. Може би този град не е за нас. Други биха го харесали. Мръсотия. Тотален хаос в движението. Велосипедистите са богове там. Ако си пешеходец си обречен или да бъдеш пометен от колело или от скутер - мотопед. Всички се движат в една лента и летят, като пра-пра отеца си “летящия холандец”. Ужас. Я си им стъпил на пътеката я са те отнесли, като куцо пиле - домат. След спокойствието на Брюж тия ми дойдоха в повече. Случихме жега в Амстердам, центърът им от централната гара до площад Дам беше строителна площадка. Прах, жега и мирис примесен между застояла вода от канал и канабис. Цигания - араби, тъмнокожи, жълти, пембени….Всякаква сган. Дрогирана и не до там. Шум от звънци на колела, клаксони и форсиране на мотопеди и скутерчета. Разминават те на един повей място. Пешеходците вървят в колона по един, а велосипедистите са на всейде. Дори и колелата им бяха паркирани и на без това малките тротоари за пешаци. Объркахме се, изнервихме се. Искахме да избягаме от тази сган и кривнахме в първата малка уличка. Изненада. Едро-гърда кака се облизваше на прозореца и показваше жартиер. Щерка ми не беше подготвена за тези подробности. Излязохме от тази уличка и тръгнахме пак по стария си път към площада Дам. Стигнахме до него и пак изненада. Един го играеше смъртта с коса в ръка и всички се стичаха за снимка с него. Опашка дори имаше. Хората си залагаха вратовете пред косата му, а “смъртта” се смееше зловещо и изпълняваше някакъв ритуал, като жертво-приношение. Уж майтап, пък и мен ме налазиха тръпки. Свихме пак по друг тротоар, но се оказа, че в Амстердам всички пътища водеха до едно място. Сещайте се. Дойде ми в повече. Не исках да показвам на дъщеря си тази страна от живота, но пък нямаше и как да я скрия. Перверзна работа. Магазините им пълни само със секс атрибути и подобни заигравки. И тук не изневерихме на навикът си да купуваме сувенири за спомен. Влязохме в един подобен магазин, а вътре нищо по-различно ху@ или вулви окачени по ключодържатели. Най-смисления сувенир беше вятърна мелница с окачени по греблата и стръкове от канабис. Ужас. Отидохме до катедралата им. Гледайки нагоре виждаш кулите в цялото им могъщество, сваляйки очи надолу виждаш цялата перверзия в подобно “могъщество”. Безобразие. Къде е Господ, къде е жрицата на платената любов...Оказа се, че са на едно място. Буквално. Кабинката и беше залепена до заключения вход на тази обител. Който е ходил в Амстердам ще разбере и къде се изхождат мъжете. В средата на улицата, в местенце, като лабиринт, в който влизаш и на един камък пускаш физиологичната си течност на воля...Тя пък би трябвало да отиде в някой от най-близко намиращите се канали. Канали, по които местните разхождат туристите и гостите на града. Дойде ми в повече и започнах да мисля, как да изкараме остатъка от пристана си в Амстердам на самия кораб. Прибрахме се надвечер. Хапнахме, изкъпахме се, оставихме щерката на кораба и подобно на повечето пасажери и ние се решихме да пробваме все пак нощен Амстердам. Магнифика беше швартована на 10 минути пеш от центъра на града. Не ни беше проблем да излизаме и влизаме на кораба по всяко време, въпреки, че при всяко завръщане на борда минавахме през скенер и събличане/обличане. Спуснахме се към нощен Амстердам. Убийствената влага и тежкия въздух обезсмислиха нашия по-рано взет душ. Изнервих се отново. Колоездачите не само, че не свършваха, ами се и удвояваха. Колелета вече се движеха и на мястото на автомобилите. Напаст. Явно това си беше начин на предвижване за холандците дори и когато отиваха на забавление. Млади, по-възрастни и още по възрастни момичета и жени не се свеняха да яздят колелетата си с поли. Виждаш прелести всякакви, но се впечатляваш до първия ъгъл в централната част на Амстердам, когато ти показват вече и “потайности”. Щерка ни я нямаше и вече си позволявах да се заглеждам и да обръщам глава. Опитахме се да се приобщим. Трудно ни беше първо да спрем цъкането с език, после да замажем любопитството си, а накрая да избием и тъпото си изражение. Може би спасението ни беше в някой Кофе шоп. Влязохме в един такъв. Ей така от любопитство. Кексчетата си ги избихме от главите. Чухме за комичните изпълнения в дневната част от пребиваването ни в столицата на ниската земя, когато една дузина пасажери от нашия кораб са правили безуспешни опити да се приберат обратно. Смешно им е било на едната половина, а на останалите им било тъжно и са плакали. Незнайно защо. Искахме да пробваме нещо по-леко. Натъкнахме се на зелени близалки и чай. И двете направени с канабис. Пробвахме. Нищо. Леко отпускане и малко непукизъм придобихме. Точно толкова ни трябваше, колкото да ни избие от главите идеята да се прибираме на Магнифика. Излязохма не една улица, където имаше всичко от прелестите на Амстердам - от витринните моми до чакащите на опашка воайори, които плащаха за да гледат само прелести и да точат бастуни. По протежението на улицата в близост до канала имаше вече халюциниращи хора. Добих представа, че вече работа за проституиращите кабинкови девойки нямаше. Всички бяха в унес. Усетихме, че и ние започваме да се дрогираме от пушека на канабис. Дишаш ли - в киреча си. Известните реге кофе шоп се разкриха пред нас. Пълно беше с хора от типа рап Ямайка. Пушеха на затворени врати и гледаха замечтано. Решихме да избягаме от тази обстановка, но нямаше къде. Отидохме към гарата, където има заведения отдалечени от оная пошлост. Седнахме на едно местенце с малко по-нормална клиентела, а около нас прелитаха пак колоездачи. Ако се освободим от дрогата се натъквахме на педало-въртящите. Ужас. Като за капак на съседната до нас маса седнаха четирима красавци или по-точно две двойки гаджета от мъжки пол. Волю-неволю ги гледахме. Поръчахме си Амстел-а и го чакахме инак бих си спестил и това отвращение да гледам страстна целувка между еднополови. Гледах и не можех да си отместя погледа. Дано ме разбирате. Изпихме си бирата, платихме за нея умопомрачителните 12 Е и се прибрахме на кораба за да се изкъпем и да отмием мръсотията на Амстердам от себе си. Амстердам го видях за последно, когато корабът изсвири и му заработиха двигателите в готовност да ни отведат в Хамбург. Няма да се върна вече в този град. Не е за нас. Цяло денонощие пътувахме до карайната/начална дестинация. Прекарахме си добре на кораба, а както повелява традицията всички пасажери бяхме поканени на две смени в ресторанта. Това беше вечерта на капитана. Той черпеше. Вечерята всеки си я избира и има няколко варианта. Бяхме в дрезкода за този ресторант. Не можехме да се познаем. Изглеждахме хем фалшиво, хем смешно, хем пък тежко...Добре, че аристократите не ни се сърдеха, че сме им вземали местата. Беше за малко. Менюто беше изискано. Сервираха ни, като по ноти. Застилаха ни крачетата с кърпи за хранене и внимаваха да не се порежат по ръбовете на панталоните ни. Беше ми забавно. Смях се на себе си. Гледах се в огледалото насреща ми и копирах маниерите на изтънчените господа с забрадки около врата и със съмнителни наклонности. Тези господа бяха на съседната маса и се качиха от Саутхяптмън. Досущ, като Йожени Минчев. Паркетни и по-фалшиви и от мен самия. Изглеждаха ми жалки в опитите да копират неща, които гореописаните баба и дядо на 80 години носеха в гена си...Но пък ми беше забавно. Кога друг път лично аз щях да ям ордьовър -филийка с гъши пастет, супа от лангуста с бренди, говеждо по саксонски с фин български пипер ( буквално така си пишеше в менюто ) и френски десерт с микс от диви ягоди и боровинки. Преглъщахме с вино Амадеус. Леко газирано и бих казал доста непивко. Свърши ресторантската вечер и бяхме поканени на коктейл. Пак от капитана. Изборът беше сведен до 4 коктейла. Избрахме си мартини със зелена маслинка. Изпих го бързо за да докопам маслинката на дъното и да си доям чрез нея. Не ми трябваше много време за да разбера, че светския живот в такъв вид не ми се нрави. Установиха го и много други...Само час след тази оферта повечето бяхме на палубата вече с джапанки, дънки и тениски. Беше топла нощ, а ние се бавехме някъде по шлюзовете на ниската земя. Никой за никъде не бързаше де. На другия ден към обяд бяхме отново в Хамбург. Круизът ни свършваше. Изпращаха ни в шпалир по коридорите на Магнифика. Щерка ми се сприятели с аниматорки от кораба и беше изпратена с целувки. Целия персонал се беше строил и за разлика от усмивките им, когато влизахме на кораба сега демонстрираха тъга. Беше игра. Професионална при това, но пък добре изиграна. Тръгнахме си с подаръци и чувството, че наистина ще им липсваме. Не беше така. В Хамбург чакаха следващите. Докато се измъквахме към изходите същите тези девойчета включая и Петя се бяха наредили да посрещнат новите пасажери със същите тези усмивки, с които посрещнаха и нас. Не се обърнах назад, завъртях и главата на дъщеря си, погледнахме се със съпугата си и прочетохме в нас тъгата от раздялата с един наш доскорошен блян. Суркахме си куфарите до Алтона и централна гара - ей така мълчейки и движейки се сред разпилените есенни листа на Хамбург. Не се обръщахме назад, а усещахме корабът в цялото му великолепие. Не го видяхме повече, но го чухме, когато изсвири в 19.00 часа, в знак, че отплава отново. Останахме няколко дни в Хамбург, колкото да се разсеем и да преборим носталгията от раздялата с Магнифика, екипажа, аниматорите, камериерката от Венесуела, която всяка сутрин правеше от хавлиите ни скулптури на слонче или зайче. Богиня с детско личице и ангелско изражение. Липсваха ми дори ония баба и дядо на 80 години, глъча на палубата и шума от дискотеката. Хамбург ни помогна да превъзмогнем всичко. Много бързо се случи. Санкт Паули, Алтона, кметството, все места, които ни заредиха с нова енергия...Прибрахме се отпочинали и ведри. Не ни е лоша България-та. Обичаме си я. Тук и сега усетихме в пълна степен какво ни е липсвало там. Щерка ми, като младо момиче от сега трябва да мисли за своя избор и бъдеще. Отворихме и очите към оня свят. Наш дълг беше да направим това, а нейно ще бъде правото, как и къде да се развива за да се чувства по-пълноценна и по-добре насетне. Нашият избор с майка и сме го направили...Туристи ще сме.